Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Бъди разумна, недей така. Щом момичето иска… — поде молла Файзула.
— А ти, ахунд сахиб, не бива да насърчаваш приумиците й. Ако наистина те е грижа за Мариам, накарай я да разбере, че мястото й е тук, до майка й. За нея няма нищо вън от тук. Нищо освен презрение и мъка. Знам го, ахунд сахиб. Знам го.
4
Мариам обичаше гостите. Старейшината и подаръците му, Биби джо с нейните болни крака и безкрайни клюки и, разбира се, молла Файзула. Но нямаше друг, никой друг, когото копнееше да види повече от Джалил.
Започваше да се вълнува от вторник вечерта. Спеше лошо и се измъчваше, че нещо в работата му ще се обърка и той няма да дойде в четвъртък, че ще трябва да чака още цяла седмица, за да го види. В сряда обикаляше около колибата и разсеяно хвърляше храна на кокошките в курника. Поемаше на безцелни разходки, късаше листенца от цветята, пляскаше впилите се в ръцете й комари. Накрая, в четвъртък, единственото, което можеше да прави, бе да седи, облегната на стената на колибата, без да сваля очи от потока, и да чака. Ако Джалил закъсняваше, малко по малко я обземаше ужасен страх. Коленете й омекваха и трябваше да се спотаи някъде и да легне.
После нана извикваше:
— Ето го и него, твоя баща. В целия му блясък.
Щом го зърнеше да прескача от камък на камък през потока и широко усмихнат да й маха, Мариам се изправяше мигом. Знаеше, че нана я наблюдава и преценява реакцията й, и винаги полагаше усилия да не хукне към баща си, а да стои на прага и да го чака да дойде при нея. Сдържаше се, гледаше го търпеливо как крачи през високата трева, преметнал през рамо сакото си, а лекият ветрец развяваше червената му вратовръзка.
Щом навлезеше в сечището, Джалил хвърляше сакото си на пещта и разтваряше ръце. Мариам тръгваше бавно, но накрая хукваше към него, а той я хващаше под мишниците и я подхвърляше високо нагоре. Мариам изпищяваше.
Увиснала във въздуха, гледаше лицето му под себе си, широката му, малко крива усмивка, пооплешивялото теме, трапчинката на брадичката, в която тя можеше да пъхне върха на кутрето си, най-белите зъби в град с гниещи кътници. Обичаше добре оформените му мустаци и това, че каквото и да беше времето, той винаги идваше с костюм — тъмнокафяв, любимият му цвят, със сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето, а също и с копчета за ръкавели и вратовръзка, обикновено червена, с разхлабен възел.
Нана казваше, че някой ден той няма да успее да я хване здраво, тя ще се изплъзне от пръстите му, ще тупне на земята и ще си счупи някоя кост. Но Мариам не вярваше, че това ще се случи. Беше сигурна, че чистите му, идеално поддържани ръце никога няма да я изтърват.
Сядаха на сянка пред колибата и нана им сервираше чай. Тя и Джалил си разменяха неловки усмивки и си кимваха. Джалил никога не отваряше дума за камъните и ругатните на нана.
Въпреки че зад гърба му говореше какво ли не за него, когато той идваше при тях, нана беше кротка и се държеше възпитано. Косата й беше винаги чиста и сресана. Тя си измиваше зъбите и се забраждаше в негова чест с най-хубавия си хиджаб. Седеше смирено насреща му със скръстени в скута ръце. Не го поглеждаше право в очите и никога не изричаше груби думи в негово присъствие. А когато се смееше, покриваше уста с юмрук, за да скрие развалените си зъби.
Нана го питаше за работата му. А също и как са жените му. Когато му каза, че е чула от Биби джо, че най-младата му жена, Наргис, чака трето дете, Джалил се усмихна любезно и кимна.
— Е, сигурно си щастлив — каза нана. — Колко ще станат сега? Десет, нали, машалла? Десет?
— Да, десет — отвърна Джалил.
— Единайсет, ако, разбира се, решиш да броиш и Мариам.
След като Джалил си тръгна, Мариам и нана се поскараха за това. Мариам заяви, че майка й нарочно го е объркала, за да се заяжда с него.
След чая с нана Мариам и Джалил винаги отиваха при потока да ловят риба. Той й показваше как да мята въдицата и как да намотава макарата. Учеше я да изкормва рибата, да я почиства и с едно движение да отделя месото от костта. Докато чакаха пъстървата да клъвне, той й показваше как да нарисува слон, без да вдига молива от хартията. Учеше я стихове, пееха заедно:
Джалил носеше изрезки от хератския вестник „Итифак-е Ислам“ и й ги четеше. Той беше вестоносецът на Мариам, доказателството, че извън колибата, извън Гул Даман и Херат има един свободен свят, свят на президенти с трудно произносими имена, влакове, музеи и футбол, и ракети, които обикалят Земята и кацат на Луната, и всеки четвъртък Джалил й донасяше със себе си късче от този свят.