Хиляда сияйни слънца

На Мариам й беше мъчно за тях. Ставаше й жал, като си помислеше колко ли отмалели са ръцете и краката им от бутането на тежката количка. Щеше й се да може да им предложи вода. Но не казваше нищо и ако те й махваха, тя не им махваше в отговор. Веднъж, за да направи удоволствие на нана, изкрещя на Мухсин, че има уста като задник на гущер, а после се измъчваше от вина, срам и страх, че Джалил ще узнае. Нана така се разсмя, оголвайки изгнилите си предни зъби, че Мариам се уплаши да не изпадне в един от своите пристъпи. Когато най-сетне спря да се смее, нана погледна Мариам и каза:

— Ти си добра дъщеря.

Щом количката се изпразнеше, момчетата се потътряха надолу. Мариам стоеше на прага и ги гледаше, докато изчезнеха сред високата трева и цъфтящите бурени.

— Идваш ли?

— Да, нана.

— Те ти се присмиват. Чувам ги как ти се присмиват.

— Идвам.

— Не ми ли вярваш?

— Ето ме.

— Знаеш, че те обичам, Мариам джо.

Сутрин, когато се събудеха, чуваха далечното блеене на овце и свирнята на овчарите от Гул Даман, повели стадата си на паша по ливадите на планинските склонове.

Мариам и нана дояха козите, хранеха кокошките и събираха яйцата. Заедно приготвяха хляб. Нана й показваше как да меси тестото, как да пали пещта и да лепи тънките кори по нагорещените стени. Учеше я и да шие, да готви ориз и различни манджи — шалгам от задушена ряпа, спаначено сабзи, карфиол с джинджифил.

Нана не криеше, че мрази гостите — и изобщо хората, — но правеше изключение за няколко души. Такъв беше старейшината на Гул Даман — Хабиб хан, брадат мъж с малка глава и голямо шкембе. Той наминаваше веднъж месечно, следван от слуга, който носеше за Мариам пиле, понякога гърне с кичири или кошница с боядисани яйца.

Имаше и една пълничка старица, която нана наричаше Биби джо, чийто покоен съпруг бил каменоделец и приятел на баща й. Биби джо пристигаше неизменно с една от шестте си снахи и един-двама внуци. Тя накуцваше и пухтеше, докато прекосяваше поляната, после комично разтриваше хълбоците си и с мъченическа въздишка се стоварваше на стола, който нана й подаваше.

И Биби джо винаги подаряваше нещо на Мариам — кутия сладкиши, кошница с дюли. На нана донасяше, първо, оплаквания за влошеното си здраве и, второ, клюки от Херат и Гул Даман, които въодушевено разказваше надълго и нашироко, а снаха й седеше зад нея и слушаше кротко и почтително.

Но любимецът на Мариам, след Джалил, разбира се, беше молла Файзула, възрастният учител по Коран, селският ахунд. Той идваше един-два пъти седмично от Гул Даман да учи Мариам на петте задължителни дневни молитви и да я наставлява как да рецитира Корана, точно както беше наставлявал и нана като малка. Молла Файзула беше този, който научи Мариам да чете, той беше наблюдавал търпеливо как устните й оформят безгласно думите, а показалецът й се задържа на всяка дума и натиска, докато нокътят не побелее, сякаш можеше да изцеди значението от символите. Молла Файзула беше този, който бе държал ръката й и направлявал молива нагоре по всеки алеф, по извивката на всяко ба, по трите точки на всяко се.