Как се съчинява фантастичен разказ
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1990
- Язык: болгарский
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Как се съчинява фантастичен разказ». Краткое содержание книги:
Но… само това ще е разбрал читателят, само тая банална истина ще сме му предложили накрая. А то не е достатъчно. То все още олекотява проблема с фашизма, представя, диктатора като откъснато от хората явление, отдалечава го и от читателя; такъв финал ще излъчва и наивната вяра, че е достатъчно да се убедим в егоистичните подбуди на жадния за власт диктатор, за да престанат да съществуват диктаторите на Земята. Добре, ама те не престават да се появяват и е нужно да се разбере защо. И е нужно още острието на художествената идея накрая да бъде насочено към читателя, ако искаме да го накараме действително да се замисли. Ето защо читателят трябва да узнае още по някакъв начин, че не диктаторът е виновен за всичко, че ако някъде си в наши дни е дошъл на власт, то е станало с помощта и на такива като нашия читател, колкото той да си се смята за невинен. Защото диктаторът не се ражда и не седи на трона си само по собствена прищявка, а и по неведомата още потребност на ония, върху чиито плещи се крепи. Ние, разбира се, не ще правим цялостно изследване на проблема, но за да бъде разказът ни идейно и композиционно завършен, трябва да покажем как и на какво се крепи диктаторът.
Нека отново се върнем към темата за страха, защото основният виновник, за да има диктатори и крепости, е пак този наш незатихващ, генетически програмиран в клетките ни страх. Когато някога човекът от безлична племенна единица се е превърнал в индивидуалност, у него веднага е избухнал конфликтът между инстинкта за принадлежност към общността, към племето и потребността на индивида да се отдели и самоопредели. Тази потребност обаче го изправя пред самия него като пред трудно разбираемо същество, а унаследеният племенен инстинкт продължава да го заплашва с отхвърляне и самота.
Плаши ни и досега. Предупреждава ни да не се вглеждаме много-много в собствените си души, за да не ни се завие свят от бездната им. Увещава ни, че само в племето ще намерим опора и сигурност. Кара ни да предпочитаме невежеството си, да се отказваме да разберем собственото си и на другите поведение на тази Земя, да запушваме устата на разума, който все се обажда да каже „нещо против“, да се отказваме понякога изобщо от индивидуалността си, защото индивидуалността наистина винаги се усеща сама и застрашена. В този ужас е изпадал загубилият племето си дивак насред джунглата и ни го е предал в наследство. Кара ни в последна сметка лесно да ставаме отново част от масата, да се кланяме на нейните тотеми и богове, които я сплотяват в племе, защото в племето наистина е по-спокойно и по-уютно, отколкото навън. А и вината ни спрямо другите племена и хора се поделя на глава от племето, става анонимна — щом всички са виновни, значи никой не е виновен.
Ето защо не диктаторът трябва да убие Мук, ще го убие някой като нашия читател, у когото също е жив племенният инстинкт, та дано и читателят усети вината си за съществуването на диктаторите.
Мук ще се връща пак така горд и радостен с добрата си вест… Тук можем да подсилим ситуацията с допълнителни детайли: връща се през деня, защото вече не е нужно да се крие, а е узнал, че и никакви силови полета не го заплашват. Близо до крепостта той ще съзре тук и там отдавна разложени трупове на себеподобни. Кой ги е убил? Напусналите планетата същества не са били способни да убиват, значи… свои! Значи е имало и други любопитни преди него! Но защо са ги убили? Да, уставът строго повелява да се стреля незабавно срещу всичко, което се приближава към крепостта все едно как и с какви намерения! Врагът, обяснява уставът, е много умен и толкова коварен, че може да се скрие в наши скафандри, да развява уж миролюбиви знамена и така нататък. Но Мук няма да се разтревожи особено, защото е пресметнал, че дежурни в този час и на това място на крепостта са приятелите му Гук и Дук. За всеки случай той ще си направи нещо като бяло знаме и ще продължи радостен и спокоен към крепостта. Ще размахва знамето, ще вика по шлемофона си: Гук, Дук, аз съм, не стреляйте, нося ви хубава вест!…