Как се съчинява фантастичен разказ

Сега вече трябва да се появи и героят. Ако го Направим човек, прозрял измамата, с която диктаторът държи в подчинение народа му, той едва ли ще остане дълго на свобода и не ще има възможност да разпространи прозренията си, защото диктаторите са много бдителни спрямо такива хора, а бастионите винаги са пълни с доносчици. Бихме го превърнали в трагически герой от класически тип, но този вид герои засега са отминали за нас заедно с класиката и днес са персонаж повече на детско-юношеската литература, в която е почти задължителен хепиендът.

Повече в стила на съвременната литература, на модерното, тръгнало още изпод Гоголевия „Шинел“, е да си изберем за герой на разказа някое момче от бастионите. То е отличен воин, мундщрован и обучен в хиляди схватки с въображаемия враг, предано е на своя вожд, вярва в господствуващите идеи на своето време и своята държава. И си няма хабер от оная стара истина, изречена пак преди хилядолетия на далечната Майка-земя от някой си Маркс, че „господствуващите идеи са винаги идеи на господствуващите“. Затова нашето хубаво и симпатично момче — непременно такова трябва да го изобразим, иначе не ще спечелим симпатиите на читателите си нито за героя, нито за идеята на разказа — лежи бдително на стража зад лазерното оръдие да пази род и родина, и вяра. То, както и неговите другари, никога не ще допусне дори на метър от границата ужасния враг, за когото е чело толкова книжки, чийто отвратителен образ е виждало по толкова карикатури.

Но времето си тече, скоро ще изтече и срокът на военната служба на нашия герой, а врагът все не се появява и никакъв не се вижда дори през мощните далекогледи, с които войниците оглеждат територията му отвъд границата. Човешко е да се уморяваме в очакване на своя подвиг — а момчето много жадува да покаже храбростта си в бой с врага. Не по-малко човешко е и да станем любопитни защо, дяволите да го вземат, тоя враг все не ще и не ще да ни нападне, след като от невръстни деца са ни заубеждавали, че той само за това се и готви? Толкова ли още не е готов или пък се е уплашил окончателно от нашите оръжия?

Момчето е станало любопитно, а въпреки че любопитството е от безобидните ни наглед качества, то е първият подбудител към греха. Така че и в това отношение героят ни не представлява изключение. То просто е любопитно да види на живо своя враг. Разбира се, то знае, че е най-строго забранено да се минава границата, но нали затова любопитството е и толкова омразно на диктаторите — защото все гледа да надникне поне с едно око над вдигнатите пред него зидове.

Ето че се появи и първият подтекст в разказа ни: любопитството, неговата човешка същност и дългът ни към него, защото без любопитство няма и мислене. То първо ни подтиква да излезем от крепостите на догмите по трънливия път към истините. Тогава спокойно бихме могли на първо време да назовем разказа си „Любопитният“. Или да добавим към него някое име, например „Любопитният Мук“. Така ще вържем част от художествената си идея още за заглавието. Казвам „част“, защото все още не знаем какво ще излезе в края на краищата от този разказ, но с добавянето на това име, пак неволно, подхващаме и определен тон — иронията, пародията. Нека временно го приемем и поразсъждаваме дали този тон ще е най-добрият за замисъла ни!