Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Госпожата иска да остане сама в манастир?
— Не сама. С това момиче… Бог да ми прости, че го отлъчих от родна земя и близки, но Мадлена иска да служи на бедните в тази земя… Не знам…
Момичето поклати глава за съгласие с думите на старицата, безмълвно обърна лице към иконостаса — голямата свещ на позлатения свещник гореше равно, несмутима от дишането им.
Алеята за разходка на монахините в двора на руския девически манастир в Ерусалим свършваше под свода на огромни кипариси. Там, досами църковните зидове, върху забравени от времето надгробни камъни с изсечен християнски кръст, през 1983 година разчетох различни имена на жени, пристигнали в тази свята за тях обител и останали завинаги тук.
Върху един каменен надпис едва се четеше:
Българка, погребана в Ерусалим? Разгърнах избуялата трева с надежда да намеря още няколко думи за непознатата, защо тук е завършил некраткият й земен път? От 1898-а, посочена като година на смъртта й, бяха изминали повече от осемдесет лета и зими, а от рождението… Върху камъка всичко бе избледняло, заличено, недействително. Помолих любезната сестра Таисия, игумения на руския девически манастир, да ми помогне. Ала годините… Годините не са оставили нищо друго и в манастирската хроника…
Времето беше започнало да заличава ерусалимските ми срещи, пътя на пашите хаджии до Божи гроб, църквите, дюкянчетата, кулите на Сюлейман Великолепни… И… един ден в софийската народна библиотека в ръката ми попадна старинен ръкопис. Тръгнах след него. После се зарових в стари възрожденски книги… В едно сравнително по-ново списание (СВЕТЛИНА, кн. II, 1897 год.) случайно зърнах снимка на възрастна жена, облечена в расо, с монашеска броеница в ръка и с голям кръст върху гърдите.
„Тази жена, лика на която представяме на читателите, е скромната първа светска Българска учителка Анастасия Димитрова, сега Анна Монахиня…“ — пишеше под снимката и огънчето ме жегна.
„За да не остане забравена тази народна труженица и от благодарност към заслугите й към българский народ, аз (авторът на статията продължаваше със загриженост за съдбата й) след като се снабдих с лика и кратки сведения за живота и деятелността й, давам им гласност, с надежда, че те ще послужат на бъдещия биограф при описването живота и деятелността й…“
Да, това вече е нещо! Редовете подсказваха, че старицата от портрета е монахиня Анна, чийто надгробен камък видях в Ерусалим.
„Инициаторка на много полезни предприятия по събуждането заспалия дух на Българина, съучастница във всички народополезни начинания в града ни до преклонна възраст, тя остави един добър спомен между съгражданите си. След половинвековна деятелност за в полза на народа си, в преклонна възраст се посвети в служение Богу и през 1894 год. напусна града ни, като се засели в Йерусалим, гдето живее и сега, забравена от всички, даже и от тези, за просветата на които е употребила цели 50 години
гр. Плевен 6/1 1897 год. И. Ю.“
Авторът на статията е поискал да остане безизвестен. Не е могъл да скрие само вълнението и тревогата си от забравата на една българка — първата наша будителка за народно просвещение.
За мен този текст беше добро възмездие за дългогодишната ми незабрава на монахиня Анна. Исках да разкажа за народополезното й начинание, а се страхувах от твърде оскъдната историческа памет за нея — две страници в книгата На Юрдан Трифонов „История на града Плевен“ и същата снимка.
Животът на града отдавна е заличил следите на първата българска учителка, отворила училище за момичета в годините на забрана за ограмотяване на жената. Но една заран, пред стените на старата Светиниколаева църква в Плевен, видях скромна мемориална плоча: „На това място е била родната къща на Анастасия Димитрова, основала през 1840 г. първото в България светско девическо училище“.
Намерих и други думи на възрожденци за нея; открих и писмата на врачанския владика Агапий — единствените автентични документи около нейната личност… Така близо век след смъртта й събрах смелост да се заема със светския образопис.
Следващите страници са съобразени с исторически събития и дати, но те са плод на фантазия — неповторими, горящи безсъници, които ме измъчваха: дълго. И на които съм благодарна.
Авторката
ПЪРВА ЧАСТ
ГОСПОДИ, ПАЗИ АНАСТАСИЯ!
1.
Беше месец май на 1810-а.
Пръстта миришеше на цветя и плодородие, а въздухът — на барут.
Миналата неделя граф Каменски2 разпрати вестоносци да тупат с тупало насред мегданите по градовете и да викат с цяло гърло — всички българи да се раздигат от къщите си, та турската войска да не граби от тях брашно и каруци!
2
Главнокомандуващ руската армия при първото идване на русите в Плевенския край.