Послеслов към „Хамлет“

С това, разбира се, сме екипирали само скелета на трагедията — една най-обикновена трагедия на отмъщението, напълно отговаряща на тогавашната театрална традиция. Това, което я отличава от всички други такива трагедии, е плътта и кръвта, с които Шекспир е покрил тези сухи кости, и животът, който им е вдъхнал. В образа на меланхоличния герой от горната скица няма много нещо, което би могло да ни трогва или плени. Но Хамлет ни трогва, защото виждаме и чувствуваме как се терзае от тази немощ, която не може да проумее, и защото всеки негов стих ни убеждава в силата на болката му; защото ни показва колко прекрасен може да бъде човекът и как страда от това, че тези прекрасни заложби не се осъществяват, защото чувствуваме — действително чувствуваме заедно с него — цялото му разочарование. Той ни пленява, защото зад меланхолика чувствуваме все истинския Хамлет, който блясва за кратко време, за да отстъпи пак място на мрачния си двойник. Той е притворен, но може да бъде общителен и да се шегува с хората, той е груб и циничен, но може да бъде много мил и искрено да се измъчва от мисълта, че без да иска, е засегнал някого. Той е и умен. Като всеки меланхолик Хамлет размишлява, но неговите мисли са дълбоки и придават на цялата трагедия една необикновена дълбочина. Нищо, че много от мъдростите му са заимствувани от Монтен и други мислители, в съвършената форма, в която ги пресъздава Шекспир, те прозвучават, сякаш произнесени за първи път. И когато влиза в словесен двубой с някого, той го зашеметява с бистрия си ум, репликите му блестят като остри саби, които играят около главата на противника. Тайната на Хамлет е тайната на живота, с който Шекспир го е надарил и с който той надживява сухите и остарели теории, служещи за основа на неговия характер. Това е тайната преди всичко на Шекспировата поезия.