Послеслов към „Хамлет“

При Хамлет трагическата вина не е така проста, както при Антигена, защото се намесва и неговата мудност. А тази по-голяма сложност е много характерна за Шекспир. Дори бихме могли да кажем, че той набляга по-силно именно на меланхолията. От нея Хамлет се освобождава едва след най-силния си пристъп над гроба на Офелия. Тази сцена представлява един почти традиционен реквизит на трагедията на отмъщението. Смята се, че меланхоликът не може да понася гледката на чужда скръб и трябва винаги да доказва, че неговите страдания са най-големи. Илюстрации на това схващане се срещат в много други трагедии на времето. Колко дълбока е била всъщност любовта на Хамлет към Офелия, е пак въпрос, който остава открит. Бихме могли да кажем, че една истинска, дълбока любов би предпазила героя от обобщението: „О, слабост, твойто име е жена“ в първия му монолог. Тук във всеки случай Хамлет е напълно извън себе си и не може да се смята отговорен за думите си. Сетне той се извинява на Лаерт, като се оправдава със своята „болест“; и трябва да му вярваме не само защото няма друго обяснение за непристойното му държане, но и защото би бил мерзавец, ако избягваше чрез лъжа отговорността за постъпката си. Но с този последен пристъп той се освобождава от своята болест. Часовете му са отмерени вече, но отсега до смъртта си той се показва с ведър и бодър дух, спокоен и мъжествен. Това е сега истинският Хамлет, когото Офелия бе описала. И той, макар и смъртно ранен, успява да изпълни присъдата над узурпатора и да „сложи в ред разглобения си век“.