Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
— Копеле такова!
Вместо да отвърне, той извади револвера от кобура, отвори барабана с двата пръста на дясната си ръка и започна да го презарежда.
— От всички самонадеяни…
— Трябваше да те ядосам — каза търпеливо той. — В противен случай нямаше да поразиш целта, щеше да стреляш с ръката и с револвера, вместо с окото и с разума. Това мръсен номер ли е? Самонадеяност ли? Не мисля. Според мен в твоето сърце се таи арогантност. Ти си тази, която обича да прави мръсни номера. Но това не ме разочарова. Напротив. Стрелец без зъби не е стрелец.
— По дяволите, аз не съм стрелец!
— Роланд не обърна внимание на думите й; ако Сузана не беше стрелец, то той беше скунк.
— Ако беше игра, щях да постъпя другояче. Но не е. Това е…
Лявата му ръка докосна за миг челото малко над слепоочието. Сузана видя, че пръстите му треперят леко.
— Роланд, какво те безпокои?
Той свали бавно ръката си. Върна барабана на револвера на мястото му и прибра оръжието в кобура, който тя носеше.
— Нищо.
— Лъжеш ме. Сигурна съм, че има нещо. Еди е на същото мнение. Напрегнат си още от времето, когато вървяхме по брега. Нещо не е наред и ситуацията май се влошава.
— Всичко е наред — повтори Стрелецът.
Тя протегна ръка и пое дланта му в своята. Гневът му се беше стопил, поне за момента. Сузана го погледна право в очите.
— Двамата с Еди не принадлежим към… този свят, Роланд. Без теб ще умрем. Ще разполагаме с твоите оръжия, ще стреляме с тях, както ти ни научи, но въпреки това ще умрем. Ние… ние разчитаме на теб. Затова ми кажи какво има. Позволи ми да се опитам да ти помогна. Да се опитаме да ти помогнем.
Роланд не бе от хората, които се отличават с дълбочина на себепознанието, а и не му трябваше; самата идея за това (да не говорим за самоанализ) му бе напълно чужда. Беше свикнал да действа, след като се посъветва за миг с разума си (процесите, които протичаха в мозъка му, бяха пълна загадка за него). Стрелецът бе най-съвършеното създание, човек, чиято дълбоко романтична душа бе обвита в корава броня от първични инстинкти и пресметливост. За миг се вглъби в себе си и реши да й каже всичко. Да, наистина нещо не беше наред. Да, безспорно. Нещо ставаше с разума му, нещо просто като собствената му природа и същевременно непонятно като необикновения живот, на който същата тази природа го бе обрекла.
Отвори уста, за да каже; „Ето какво не е наред, Сузана. Ще ти го обясня с една дута: полудявам.“ Но преди да успее да го направи, в гората падна ново дърво, раздаде се страхотен трясък. Този път шумът дойде отблизо. И двамата чуха трясъка, чуха и възбуденото грачене на враните, и двамата отчетоха факта, че дървото бе паднало близо до техния лагер.
Сузана погледна в посоката, от която идваше шумът, сетне очите й, разширени от смайване, се насочиха към лицето на Стрелеца.
— Еди! — извика тя.
В обширната гора зад тях се разнесе вик на дива ярост. Падна ново дърво, сетне още едно. Стволовете им трещяха като оръдейна канонада. „Сухи дървета — помисли си Стрелецът. — Мъртви дървета.“
— Еди! — този път Сузана изпищя. — Не зная какво става, но Еди е там!
Ръцете й се спуснаха към колелата на инвалидния стол и започнаха го завъртат.
— Нямаме време. — Роланд я грабна под мишниците и я вдигна. И преди я бе носил, когато теренът не й позволяваше да използва инвалидния стол — всъщност двамата с Еди се бяха редували — но тя продължаваше да се учудва от неестествената скорост, с която се движеше той. В един миг тя седеше в инвалидния си стол, купен в края на 1962 година от най-скъпия магазин в Ню Йорк. В следващата секунда вече беше върху раменете на Роланд и подскачаше като мажоретка; мускулестите й бедра стискаха врата му, а ръцете му обхващаха кръста й. Той хукна, ботушите му тропаха по осеяната с борови иглички земя.
— Одета! — извика той, като използва името, с което тя се бе представила при първата им среща. — Да не изгубиш револвера! Пази го в името на баща си!
Тичаше сред дърветата. Докато ускоряваше крачка, сенките и слънчевите зайчета, които падаха върху гърба му, образуваха подвижна мозайка. Вече слизаха по хълма. Сузана вдигна лявата си ръка, за да се предпази от един клон. В същия миг дясната й длан се вкопчи в ръкохватката на револвера.
„Два километра — помисли си тя. — За колко време се изминават два километра? За колко време, ако не се подхлъзне по килима, от иглички… може би прекалено много. Господи, моля те, запази го! Не позволявай с моя Еди да се случи нещо!“
Сякаш в отговор на молитвите й се разнесе ревът на невидимия звяр. Той прозвуча като гръм, отекна като тътен.