Пустош

За миг двамата останаха безмълвни — като че ли дори не дишаха — докато околните скали отразяваха ехото от изстрелите. Дори враните замълчаха, поне за миг.

Стрелецът пръв наруши тишината и с равен, но недвусмислен тон произнесе две думи:

— Много добре.

Сузана погледна оръжието в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път. От цевта излизаше струйка дим и се издигаше право нагоре. Сетне бавно го прибра в кобура под гърдите си.

— Добре, но не отлично. Пропуснах един.

— Така ли? — Роланд отиде до скалата и взе последния камък. Погледна го и го подхвърли към нея.

Тя го хвана с лявата си ръка; дясната остана близо до револвера, отбеляза с одобрение Стрелецът. Сузана стреляше по-добре от Еди, идваше й някак си отръки, но младежът бе усвоил този урок по-бързо от нея. Ако беше участвала в престрелката в нощния клуб на Балазар, щеше да се справи по-добре. Но тя също напредваше. Младата жена погледна камъка и видя драскотината в горния му край.

— Само си го одраскала — каза Роланд, когато се върна до нея, — но понякога и това е достатъчно. Ако одраскаш противника, попречиш му да се прицели… — той замълча. — Защо ме гледаш така?

— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш?

— Не. Не мога да чета мислите ти.

В гласа му звучеше оправдание и тя поклати ядосано глава. Бързите й превъплъщения от един човек в друг го изкарваха понякога извън нерви; очевидната му неспособност да каже нещо различно от това, което мисли, я вбесяваше. Той беше най-праволинейният човек, когото някога бе срещала.

— Добре — каза, — ще ти обясня защо те гледам така. Защото това беше мръсен номер. Каза, че не можеш да ме зашлевиш, дори да го заслужавам… но или ме излъга, или си много глупав, а аз зная, че не си глупав. Хората не винаги ти удрят шамар в буквалния смисъл, това може да ти каже всеки мъж или жена от моята раса. В моя край казваха: „Камъни и сопи костите ми чупят…“

— „… а от шегите им не ме боли“ — завърши той.

— Е, не е точно така, но си близо до истината. Все същата гадост, каквото и да си говорим. Заболя ме от думите ти, Роланд, а ти стоиш и се преструваш, че нищо не е станало.

Тя седеше на инвалидния си стол, гледаше Стрелеца с инатливо любопитство и Роланд си помисли — не за пръв път — че онези отрепки трябва да били или много смели, или много глупави, за да постъпят така с нея, без значение дали тя е инвалид или не. А след като бе посетил техния свят, Роланд не смяташе, че са го направили, защото са били много смели.

— Не съм се замислял дали ще те обидя или не — търпеливо й обясни Стрелецът. — Ти просто се озъби, канеше се да ме ухапеш, та се наложи да пъхна прът между челюстите ти. Това свърши работа… нали?

Лицето й застина в обида и учудване.