Зеленият път
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #37
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зеленият път». Краткое содержание книги:
Дали Кофи е сатана в човешки образ?
Или е съвсем различно същество?
В рая и ада има много повече чудеса, отколкото човек в Студената планина може да си представи и това се разбира, докато истината започва да изплува във вид на шокови вълни, които само Стивън Кинг е в състояние на създаде.
Кинг надминава очакванията ни, омайва ни и ни кара да очакваме с нетърпение развитието на действието…
Един от най-добрите романи на Кинг от години насам — роман за затворници — ужасяващ и трогателен, както и преследващ мислите на читателя…
За миг си помислих, че ще ме удари и че ще си имам действителни неприятности. Кофи през цялото време стоеше там като най-големия спрял часовник на света. После Уетмор пъхна палката си обратно в ръчно изработения калъф — глупава, суетна вещ — и закрачи нататък по коридора. Не си спомням кой седеше на бюрото на дежурния — предполагам, някой от приходящите — но Пърси трябва да не го е харесал как изглежда, защото когато минаваше покрай него, изръмжа:
— Разкарай тази усмивчица от лайняното си лице, да не ти я разкарам аз. — Последва дрънчене на ключове, моментен взрив на гореща слънчева светлина откъм вътрешния двор и после Пърси Уетмор изчезна, поне засега. Мишката на Делакроа тичаше назад-напред от едното до другото рамо на дребничкия французин и тънките й мустачки потрепваха.
— Стой мирен, господин Джингълс — рече Делакроа и мишката спря на лявото му рамо, сякаш го беше разбрала. — Просто стой мирен и пази тишина. — Напевният му френски акцент от Южна Луизиана1 звучеше екзотично и чуждо.
— Върви да си лягаш, Дел — наредих му аз. — Вземи да си починеш. Това изобщо не ти влиза в работата.
Той се подчини. Бе изнасилил младо момиче и го беше убил, след което изхвърлил трупа му зад жилищния блок, в който живеела жертвата, залял го с керосин и го запалил с надеждата по някакъв начин да се освободи от уликата за престъплението си. Огънят се разпространил до самата сграда, обхванал я и загинали още шестима души, сред които две деца. Това бе единственото му престъпление и сега той бе просто любезен човек с угрижено лице, плешиво теме и дълги коси, безредно пръснати над яката на ризата му. Съвсем скоро щеше да седне на Стария Светльо и столът щеше да сложи край на живота му… но каквото и да го бе накарало да извърши това ужасно дело, то вече беше изчезнало и сега французинът лежеше на койката си, оставил мъничкия си приятел да тича писукайки по ръцете му. В известен смисъл това бе най-лошото — Старият Светльо никога не унищожаваше онова, което е вътре в тях, нито пък успяват да го приспят отровите, с които ги инжектират в наши дни. То успява да избяга, прехвърля се в някой друг и ни оставя да убиваме празни обвивки, които така или иначе не са наистина живи.
Насочих вниманието си към гиганта.
— Ще се държиш ли добре, ако кажа на Хари да ти свали веригите?
Той кимна. Повтори се същото като с поклащането му на глава: надолу, нагоре и обратно в центъра. Странните му очи ме гледаха. В тях имаше някакъв вътрешен мир, но не такъв, на който да съм сигурен, че мога да се доверя. Повиках Хари, който влезе и отключи веригите. Сега не проявяваше страх, дори когато коленичи между дебелите като дънери крака на Кофи, за да свали прангите му, и това донякъде ме успокои. Всъщност нервността му се дължеше на Пърси, а аз вярвах в инстинкта му. Вярвах в инстинктите на всичките си хора в блок Е освен на Пърси.
Имах кратка подготвена реч, която изнасях пред всички нови затворници в блока, но с Кофи се колебаех, защото изглеждаше толкова необичаен и не само заради ръста си.
Когато Хари се изправи (по време на цялата церемония по отключването затворникът беше останал неподвижен и невъзмутим като мумия), аз погледнах към новия си подопечен, почуках с палец по папката и попитах:
— Можеш ли да говориш, голямо момче?
— Да, сър, шефе, мога да говоря — отвърна той. Гласът му бе дълбок и напомняше на тих тътен, като от току-що поправен двигател на трактор. Не долавях характерното южняшко провлачване, но по-късно забелязах, че словоредът му е южняшки. Сякаш произхождаше от Юга, но не беше от него. Не изглеждаше неграмотен, но не бе и образован. Както толкова много други неща в него, речта му оставаше загадка. Но най-силно ме безпокояха очите му — в тях имаше някаква мирна отнесеност, като че ли се носеше много, много надалеч.
— Казваш се Джон Кофи.
— Да, сър, шефе, като кафе2, но не се пише така.
— Значи си грамотен, така ли? Можеш да четеш и да пишеш?
— Само името си, шефе — спокойно отвърна той.
Въздъхнах и му изнесох съкратен вариант на стандартната си реч. Вече бях решил, че с него няма да си имам проблеми. Оказа се, че съм бил прав и че съм сгрешил едновременно.
— Казвам се Пол Еджкоум — започнах. — Главен надзирател съм на блок Е — шеф на персонала. Ако искаш нещо от мен, направо ме викай по име. Ако ме няма, обърни се към онзи човек — казва се Хари Теруилигър. Можеш да се обърнеш също и към господин Стантън или към господин Хауъл. Разбра ли?
1
За южните селскостопански райони на Луизиана е характерно предимно католическо, френскоезично население. — Б.пр.
2
На английски името Coffey се произнася като coffee — кафе — Б.пр.