Любовник на смъртта
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовник на смъртта». Краткое содержание книги:
Случаят отвежда Фандорин в московския подземен свят. В калта и мизерията на бедняшките квартали, където по-силният винаги има право, сред бандите, безчинстващи под безразличния поглед на полицията, израства изключително красиво момиче с тежка съдба. Московските бандити си съперничат, за да спечелят любовта й, дори представителите на властта не остават безразлични пред нейния чар. В желанието си да привлече вниманието й, едно бедно момче тръгва да търси съкровище — но до легендарното съкровище, скрито в подземните лабиринти на столичния град, се опитва да се добере и някой друг — жесток убиец, оставил след себе си кървава диря. Всеки, научил тайната на скритото богатство, загива от ужасна смърт — единствено Фандорин се досеща чие дело са зверските убийства, но когато застава лице в лице с убиеца, дори той не може да предвиди кому е писано да остане жив.
По не му харесваше грабенето. Може да се каже, че изобщо не му харесваше. Вечер пак нейде близо до Хитровка издебваха някой „мотан“ (нещо като „шаран“, но пиян). И пак Проха беше главният. Мяташе се изотзад и му забиваше юмрук в слепоочието, а в юмрука му свинка. „Мотаният“ падне и Скорик с Бухала веднага налитат от двете страни: грабеха пари, часовници, каквото още падне, дори събуваха и събличаха пияния, ако им се стореше, че стоката си заслужава. Ако пък „мотаният“ не се строполи от удара, с такива бичмета не се захващаха: Проха моментално побягваше, а Скорик и Бухала изобщо не си подаваха носовете от близкия вход.
Също лесна работа — грабенето, — но гадна. Сенка отначало се ужасяваше — ами ако Проха убие човека, — но после свикна. Все пак е само свинка, не е кастет или желязо. И второ, както се знае, пияните Господ ги пази. А и чутурите им са здрави.
Продаваха плячката на ортаци от бунинския нощен приют. Понякога изкарваха общо рубла, в по-добри дни стигаха и до петдесетачка. В случаите с рубла ядяха „кучешка радост“ с черен хляб. Но при добър улов отиваха да пият вино в „Каторгата“ или в „Сибир“. После следваше ходене на курви (по хитровски — при мадмоазелки) и чукане.
Проха и Бухала си имаха постоянни мадмоазелки. Не гаджета, както истинските крадци — не изкарваха толкова, че да издържат мацки, но все пак и не долни пачаври. Понякога мадмоазелките ги хранеха, понякога дори им услужваха с временни заеми.
Сенка също се уреди с дружка, казваше се Ташка.
Нея сутрин се събуди късно. Така се беше напил, че не помнеше нищо от снощи. Гледа: малко стайче с едно запердено прозорче. На перваза саксии с цветя: жълти, червени, сини. В ъгъла направо на пода се въргаля някаква женска, кльощава, кокалеста, кашля, буха, плюе кръв в разни парцали — явно охтичава. Самият Сенка лежеше гол на железен креват, а на другия край на постелята беше седнало по турски момиче на около тринайсет години, гледаше в някаква книжка и редеше цветя. При това си бърбореше нещо под носа.
— К’во правиш? — попита Сенка с хриплив глас.
Момичето му се усмихна. Гледай, вика, това е бяла акация — чиста любов. Това е червена слабонога — нетърпение. Кисел трън — отказ.
Той я помисли за малоумна. Не знаеше, че Ташка учи езика на цветята. Намерила отнякъде книжле „Как да си говорим чрез цветята“ и много й харесало да разговаря не с думи, а чрез цветя. Дори трите рубли, дето изкара от Сенка за прекараната нощ, почти изцяло похарчи за цветя. Сутринта изприпкала до пазара, накупила какви ли не треволяци и взела да ги реди. Такава си беше Ташка.
Сенка остана тогава при нея почти целия ден. Първо близа рани, пи зелев сок. После яде хляб с чай. А след това си приказваха. Просто така.
Ташка излезе много добро момиче, макар и малко куку. С тези нейни цветя и тази майка — пияница нещастна, охтичава, безполезна. Какво си губи времето с нея, на вятъра харчи пари. Все едно ще пукне.
А вечерта, преди да отиде на улицата, Ташка изведнъж му каза: Сеня, искаш ли да сме приятели.
И той й каза:
— Давай.
Захванаха си кутретата, разтърсиха ги, после се целунаха в устата. Ташка каза, че така се прави между приятели. А когато Сенка след целувката взе да я бара, тя му вика: стига бе. Нали сме приятели. Да чукаш приятел е много тъпо. Пък и не ти трябвам, имам френска болест, закачих я от един продавач. Ако се шибаш с мен, ще ти окапе сополивият нос.
Сенка си изкара акъла:
— К’ва френска бе? Снощи нищо не ми каза!
— Вчера — вика тя, — не ми беше никакъв, просто клиент, а сега сме приятели. Нищо де, Сенка, не се плаши, всеки не прихваща тази болест и рядко е от първи път.
Той малко се поуспокои, но я съжали.
— Ами ти?
— Много важно — каза тя. — Ние имаме много такива. И нищо, живеят си. Някои мадмоазелки изкарват с френска болест чак до трийсетгодишна възраст, ако не и повече. Мен да питаш, и трийсет са много. Ей я майка ми на двайсет и осем, а е грохнала — зъбите й са изпопадали, цялата се е сбръчкала.
Честно казано, Скорик само за пред приятелите наричаше Ташка мадмоазелка. Срам го беше да им признае истината — ще го вдигнат на ура. Ама глупости. Можеш да се чукаш с всяка, стига да имаш три рубли, но друг такъв приятел къде ще намериш?