Проектът Калигула

Луси провери IP адреса му. Вече го познаваше от пръв поглед. Апартаментът на Боби и Хана в Северен Маями Бийч, където той вехнеше, криейки се от медиите в царска обстановка, която Луси познаваше прекалено добре — всъщност неотдавна се бе намирала в същия този апартамент заедно с прекрасната му крадлива съпруга. Всеки път, когато видеше имейл от Боби и се опитваше да вникне в главата му, се чудеше как ли би се чувствал той, ако вярваше, че Хана е мъртва.

А може би знаеше, че е мъртва, или пък знаеше, че не е. Може да бе наясно какво точно й се е случило, защото наистина бе замесен в него. Луси нямаше представа, но когато се опитваше да се постави на мястото на Боби и да изпита някаква загриженост, не успяваше. За нея имаше значение единствено, че Хана е пожънала това, което е посяла, или пък щеше да го направи, и то по-скоро рано, отколкото късно. Тази жена заслужаваше всяко лошо нещо, което би могло да я сполети. Беше пропиляла времето и парите на Луси, а сега й крадеше нещо още по-ценно. Три седмици с Хана, никакво време с Бъргър. Дори когато бяха заедно, все едно бяха разделени. Луси се плашеше. Кипеше вътрешно. Понякога й се струваше, че ще вземе да направи нещо ужасно.

Препрати последния имейл на Боби до Бъргър, която бе в съседната стая и крачеше насам-натам. Чуваше стъпките й по твърдите дъски. После насочи вниманието си към един адрес на уебсайт, който бе започнал да премигва на единия лаптоп.

— Сега пък какво? — каза на празния хол на градската къща, която бе наела, за да изненада Бъргър за рождения й ден: петзвездно жилище с високоскоростен безжичен интернет, камини, пухени легла и фини ленени чаршафи. В гнезденцето имаше всичко, освен онова, за което бе предназначено — интимност, романтика, забавление — и Луси винеше за това Хана, Хап Джъд, Боби, всички. Чувстваше се преследвана от тях и нежелана от Бъргър.

— Това е абсурдно — каза Бъргър от вратата. Имаше предвид света отвъд прозорците, където всичко бе побеляло и само силуетите на дърветата и покривите се мержелееха през падащия на парцали сняг. — Ще се измъкнем ли някога оттук?

— Я, какво е това? — промърмори Луси и кликна на един линк.

Търсенето по IP адрес бе открило уебсайт, хостван от Центъра по съдебна антропология на Университета на Тенеси.

— С кого говореше преди малко? — попита Бъргър.

— С леля ми. А сега си говоря сама. Все с някого трябва да говоря.

Бъргър пренебрегна заяждането. Не смяташе да се извинява за нещо, което не зависи от нея. Не бе виновна, че Хана Стар е изчезнала и че Хап Джъд е извратен тип, който може би разполага с някаква информация. И като че ли това не стигаше, сега пък някаква бегачка била изнасилена и убита в Сентръл Парк. Искаше й се да каже на Луси, че трябва да прояви повече разбиране. Да не е такава егоистка. Да порасне и да престане с тази своя несигурност и жажда за внимание.