Проектът Калигула

— Сигурни ли сте, че можем да го правим тук? — попита Бонел. — Не искам да проявявам неуважение.

— За тези ли говориш? — Лобо имаше предвид загиналите си другари, чиито вещи не изглеждаха толкова окаяно в светлината на белите лампички. — Те първи биха поискали сега да сме тук и да правим точно това. Изкушавам се да приготвя една чиния и за тях. Джон много обичаше животните. — Погледна снимката на Д’Алара, докато Марино галеше Мак. — Още пазим пръчката му за змии в шкафчето му.

— Не си спомням да съм виждала змия в Манхатън — каза Бъргър.

— Освен всеки ден — обади се Луси. — Ние си изкарваме прехраната с лов на змии.

— Хората ги пускат в парка — каза Дройдън. — Домашни питони, които вече са нежелани. Веднъж беше алигатор. И познайте кого викат?

— Нас — отвърнаха всички.

Скарпета пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парченце хляб и го изяде. Тя обясни, че тайната на хляба на спомените е, че можеш да слагаш в него каквото си поискаш. Може да са грубо стрити зърна, или картофи, или сирене, или подправки, защото хората ще живеят по-добре, ако обръщат внимание какво имат и не го хабят. Спомените са като онова, което намираш в кухнята, каза тя, всички онези остатъци в чекмеджетата и тъмните шкафове, които изглеждат ненужни или дори развалени, но всъщност могат да подобрят нещо, което правиш.

— За приятелите — каза тя и вдигна чашата си.