Мъжеядката

Роберта имаше и някои добри страни — беше източник на ценна информация за предстоящи премиери и коктейли, както и за най-желаните, пристрастени към викодина, ергени по Западното крайбрежие.

Идеята да покани Бозавата Роберта беше гениална. Тя се оказа точна като часовник, при това беше успяла да осигури възможно най-добрата маса в ресторанта (непосредствено до две поостарелички блондинки, чиито диамантени часовници бяха зашеметяващи, както сигурно и банковите сметки на съпрузите им), откъдето можеха прекрасно да виждат и да бъдат видени. Клариса пристигна точно с двайсет и две минути закъснение, но Роберта, в кафяво костюмче на Джил Сандър в стил „Третия райх“, търпеливо я чакаше. Вече беше успяла да изяде хляба от панерчето и да изсмуче лимона от чая си с лед.

Клариса се появи в целия си блясък — с прилепнали кожени панталони, кашмирен пуловер на Гучи и… розово като бебешко дупе лице (последица от пилинг маската).

— Ужасно съжалявам! — пропя тя и се огледа наоколо, като проклинаше наум козметика си. Некадърникът я беше уверил, че до половин час кожата й ще е възвърнала естествения си цвят, а ето че в момента приличаше на Мис Пиги. Негодникът щеше да си получи заслуженото. Така или иначе не възнамеряваше да му плати. Но и това му беше малко. Отсега нататък не му се полагаха никакви екстри, т.е. свирки.

— Моля ти се, не се притеснявай — Роберта остави настрана сребърната си нокия, — изглеждаш фантастично.

— Наистина ли? — вдигна вежди Клариса. Дали пък не трябваше да се вижда с Роберта по-честичко?

В следващия момент до слуха й достигна познатият речитатив („Той пак си е извадил съдебно решение за ограничаване на достъпа ми…“).

Клариса моментално си спомни какво я караше да избягва компанията на Роберта. Тя се облегна назад и се приготви да изслуша сагата за любовните терзания на Роберта, въпреки че с по-голям ентусиазъм би изтърпяла безкрайния криминален сериал „Там пишеше «Убийство».“

Опитваше от третия си по ред чай с лед и с усилие сдържаше прозявката си, когато пред ресторанта спря тъмносиньо „Бентли“. Това щеше да стане повратният момент в живота на Клариса — като началото на ново летоброене.

Взаимоотношенията на Клариса с противоположния пол си имаха някои строги, неписани правила, в които автомобилите играеха определяща роля. Тя не се интересуваше от техническите характеристики на автомобилите (и в този смисъл не правеше разлика между ролс-ройса и бентлито). За нея обаче и двата автомобила, както и „Мерцедес V 12“ бяха на върха на класацията, а това говореше много за притежателите им. Всеки застрахователен агент може да изтегли заем от банката и да си купи примерно „Порше“. Беемвето е сигурен белег, че си имаш работа с любител на аналния секс, напълно способен да удари жена си. Рейндж роувърът пък издава спортен тип мъже, по каквито Клариса не си падаше. Ролс-ройсът и бентлито бяха коли от съвсем друга категория, но при тях имаше два основни риска: А) Собственикът да е стар. Стар като Хефнър. Или Фернандо Ламас (ако той изобщо беше още жив). Б) Собственикът да е някоя рап звезда. Клариса нямаше слабост към подобна музика. Както и към операта. Причината беше една и съща: не разбираше какво пеят и не харесваше стила им на обличане. Освен това, колкото и умело да лъжеше за всичко, включително и за произхода си, трудно би могла да мине за афроамериканка, въпреки че веднъж в колежа, когато искаше да свали един футболист с неустоимо шоколадова кожа, се беше представила за една четвърт креолка по майчина линия.