По-добре късно, отколкото никога

— Как е новият ти клас? — попита Нина. — Как го наричаха, „за деца с дарба“ ли?

Аманда бавно задъвка една морковена пръчица. Но все някога щеше да й се наложи да отговори.

— Добре е. — Знаеше си, че този отговор няма да бъде достатъчен за Нина, и се оказа права.

— Защо го наричат така? — пожела да знае Нина. — Не се обиждай, Аманда, но ти не си гений.

— Всъщност нямам ни най-малка представа защо хората го наричат така — нехайно отвърна Аманда. — Учениците там не са ужасно умни или нещо подобно.

Нина продължаваше да настоява:

— Обаче ти явно си специална по някакъв начин, щом са те избрали да участваш. Като Специалния Ед.

Аманда се напрегна. „Специалният Ед“ бе термин, с който наричаха часовете, посещавани от деца, неспособни да се справят с работата, която съучениците им извършваха в нормалните часове.

— Не, нищо подобно не е.

— Но вие сте събрани в група, така че не може да нямате нищо общо. Да видим… Емили Сандърс не е ли в същия клас?

Бритни ахна:

— Отнесената Емили Сандърс? Царицата на блуждаенето?

Софи се закиска:

— С нея заедно имаме биология и тя е напълно отвеяна. Всеки път, когато учителят я повика, тя на практика подскача на мястото си. Сякаш е на друга планета.

Аманда едва не се усмихна. Де да знаеха! Когато Емили изглеждаше, като че ли мечтае, тя всъщност получаваше видения за бъдещето.

Очите на Нина блеснаха.

— И така, какво общо имаш ти с Емили Сандърс, Аманда?

— Нищо — остро отвърна тя.

— Кой друг е в този клас? — продължаваше Нина. — О, да бе, онова неприятно момче в инвалидната количка, как му беше името?

Софи й помогна:

— Чарлс Темпъл. Той наистина ли е толкова гаден, колкото изглежда, Аманда?

— Аз откъде да знам? Никога не съм си говорила с него.

Ала сега и трите момичета я наблюдаваха с любопитство и тя трябваше да измисли нещо, с което да опише класа си.

— Вижте, смятам, че сме просто случайно подбрани ученици, като при томбола. Според мен провеждат някакво проучване или нещо подобно.

— Кой? — попита Нина.

— Какво?

— Кой провежда проучването?

Аманда изръмжа.

— Не знам! Господин Джаксън може би.

— Директорът?

— Или… или училищното настоятелство или нещо такова. За Бога, на кой му пука? — Определено беше време да смени темата: — Ей, гледахте ли снощи „Америкън Айдъл“? Не мога да повярвам, че Джошуа отпадна — беше ми любимец.

Естествено, Нина сграбчи и тази възможност, да ни изрази несъгласие с нея:

— Той не беше много добър певец.

— Но е толкова сладък — намеси се Софи. — Просто обожавам руси момчета с расти.

Аманда тихичко въздъхна с облекчение, докато телевизионната програма се превръщаше в новата тема на разговора. Всъщност не можеше да обвинява приятелките си за любопитството им. В края на краищата в това нямаше смисъл. Аманда Бийсън беше готина. Класът на децата с дарба бе загадъчен. Загадъчното не беше готино. Аманда Бийсън беше в този клас. Следователно Аманда Бийсън не беше готина. Което само идваше да покаже как понякога логиката просто няма смисъл. Аманда Бийсън да не е готина? Та това бе немислимо заключение.