Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
— Той не се нуждае от помощта им.
— Зная — призна леля, — но денят е хубав…
— Не — бе непреклонна майка ми, — не обичам момичетата да се мотаят из селото, когато би трябвало да упражняват домакинските си умения.
Ала това бе едничкият въпрос, по който леля ми не отстъпваше. Със съзнанието, че твърде скоро единственото, което щяхме да виждаме, бе късчето, което можеше да се зърне през решетките на прозореца в женската стая, тя искаше да опознаем уличките, да открием какво има из тях, да тичаме на воля до края на селото и да се взираме в далечината.
— Остават им само още няколко месеца — обоснова се тя. Премълча това, че скоро стъпалата ни щяха да бъдат бинтовани, костите им — строшени, а кожата ни щеше да загние. — Нека тичат, докато е възможно.
Майка ми бе изтощена. Имаше пет деца, три от които под петгодишна възраст. Въртеше цялото домакинство и на нея лежеше отговорността за чистенето, миенето и прането, ремонтите, готвенето на всички ястия за деня, както и воденето на семейното счетоводство, доколкото й бе по силите. Имаше по-високо положение в дома от леля, но не бе в състояние да се бори всекидневно, за да отстоява онова, което за нея беше прилично поведение.
— Добре — въздъхна, предавайки се, тя. — Нека вървят.
Сграбчих Красива луна за ръката и заподскачахме. Леля бързо ни изпъди, преди майка ми да размисли, и ние хукнахме навън, изпроводени от изпълнените с копнеж погледи на голямата ми сестра и другарките й. Изтичахме по стълбите и после на улицата. Късният следобед, когато въздухът, топъл и уханен, се изпълваше от жуженето на цикадите, бе любимата ми част от деня. Тичахме, докато видяхме брат ми, който бе повел бивола на водопой. Бе възседнал широкия му гръб, подвил крак под тялото си, докато другият висеше свободно и се удряше в хълбока на животното. Двете го последвахме една след друга през лабиринта от тесни улички, чиято сложна плетеница защитаваше жителите на селото от похожденията както на зли духове, така и на разбойници. Не срещнахме възрастни — мъжете работеха на нивите, а жените седяха зад решетестите прозорци на своите стаи, — но улиците бяха изпълнени с деца и селскостопански животни — кокошки, патици, тлъсти свини майки с прасенцата им, които току изквичаваха.
Напуснахме границите на селото и поехме по един тесен изкачващ се път, павиран с дребни камъчета. Ширината му бе достатъчна, за да минават хора и паланкини5, но твърде малка за волски талиги или каруци, теглени от понита. Следвахме пътя до река Сяо и спряхме точно пред люлеещия се мост. Отвъд него пред нас се разкриваше непознатият свят с обширни пространства обработвана земя. Небето се разстилаше над нас, синьо като перата на рибарче. В далечината се виждаха други села — места, които тогава не съм и мислила, че ще видя в живота си. След това слязохме към речния бряг, където вятърът шумолеше в стъблата на тръстиките. Седнах на една скала, събух обувките си и нагазих в плитчинките. Седемдесет и пет години са изминали от онзи ден, ала все още помня мекотата на калта между пръстите, допира на водата, която обливаше нозете ми, прохладата й върху кожата ми. В онзи следобед с Красива луна вкусихме от свобода, каквато никога повече нямаше да изпитаме. Ала много отчетливо помня и друго чувство от онзи ден. От мига, в който се събудих, виждах семейството си в различна светлина и това ме бе изпълнило със странна смесица от меланхолия, тъга, ревност и усещане за онеправданост заради несправедливостите, които започнах да виждах. Позволих на водата да отмие тези чувства.
Същата нощ след вечеря седнахме отвън, за да се насладим на хладния въздух, докато татко и чичо пушеха дългите си лули. Всички бяхме уморени. Мама накърми бебето за последен път, опитвайки се да го приспи. Изглеждаше изтощена от дневната работа, която все още не бе приключила. Прегърнах я през рамото, за да я утеша.
— Твърде е горещо за това — каза тя и леко ме отблъсна.
Татко сигурно бе усетил разочарованието ми, защото ме взе в скута си. В притихналия мрак аз бях скъпоценна за него. В този миг бях като бисер върху дланта му.
Бинтоването
Подготовката за бинтоването на краката ми продължи много по-дълго, отколкото някой очакваше. В градовете момичетата от дребното дворянство се подлагат на това още на тригодишна възраст. В някои далечни провинции поставянето на превръзките е временно, с цел девойките да изглеждат по-привлекателни за бъдещите си съпрузи, и може да се извърши чак около тринайсетата им година. При тях не се стига до чупене на костите, бинтовете са хлабави, а щом веднъж се омъжат, превръзките се свалят и младите жени са в състояние да работят на полето заедно с мъжете си. Краката на най-бедните момичета изобщо не се бинтоват. Всички знаем какво става с тях. Продават ги като прислужници или стават „осиновени снахи“, както наричат големокраките момичета от злочести семейства, които се дават за отглеждане в чужд дом, докато станат годни да раждат. В нашия съвсем обикновен окръг при момичетата от семейства като нашето, бинтовете се поставят на шестгодишна възраст и процесът се смята за приключен две години по-късно.
5
Покрита носилка, разпространена из Азия, Африка и Южна Америка. — Б.пр.