Ние се отправихме на юг в седефено сивата светлина на едно предвещаващо чудесен ден утро. Улиците бяха пусти и стъпките по тях отекваха ясно. По ъглите на окъпаните от росата паркове и площади се виждаха огромни, наподобяващи пяна, купища окапали блестящи сини, жълти и розови цветове на пияни дървета и джакаранди.
Когато завивахме край един ъгъл в покрайнините на града, ние се натъкнахме на първите признаци на живот — група боклукчии, заети с изпълнението на утринния си „балет“. Гледката се оказа толкова необикновена, че забавихме хода си и известно време ги следвахме, за да ги наблюдаваме. Огромната боклукчийска кола трополеше по средата на улицата със скорост пет мили в час, а отзад, затънал до колената в боклука, стоеше изправен работник. Четирима други мъже притичваха край колата като същински вълци, от времена време се вмъкваха неочаквано в тъмни входове, откъдето се появяваха отново с пълни кофи смет върху раменете си. Те се затичваха край колата и подхвърляха ловко кофите във въздуха, а застаналият горе работник ги хващаше, изпразваше ги и ги хвърляше обратно с едно-единствено движение. Разпределението на времето беше великолепно; когато празната кофа се хвърляше надолу, пълната политаше нагоре. Кофите се срещаха по средата на пътя, пълната се хващаше и се изпразваше. Понякога, във въздуха се намираха едновременно четири кофи. Цялата работа се извършваше в пълно мълчание и с невероятна бързина.
Скоро след това напуснахме пределите на града, който тъкмо започваше да се пробужда, и полетяхме из позлатената от изгряващото слънце равнина. Дики бе облечен подходящо за прохладния утринен въздух. Той носеше дълго палто от груб вълнен плат и бели ръкавици, а тъмните му ласкави очи и изискано оформените като „пеперудка“ мустачки надничаха изпод смешна старомодна шапка, която носеше, както ми обясни той, за да „подгрява ушите“. Софи и Мари седяха свити отзад в лендроувъра в необикновени ембрионални пози върху огромен куп от нашата екипировка, която според тях била опакована в сандъци с остри като бръсначи ръбове. Двамата с Джеки седнахме на предната седалка до Дики с разтворена върху колената ни карта. Свели над нея глави, ние се стараехме да следим пътя. Някои от местата, през които щяхме да преминем, носеха очарователни имена: Часкомус, Долорес, Некочеа, Трес Аройос и други подобни възхитителни думи, които се изговаряха просто съблазнително. След това преминахме две села, разположени на няколко мили едно от друго. Първото се наричаше Мъртвият християнин, а второто — Богатият индианец. Мари обясни странните им имена. Индианецът забогатял поради това, че убил християнина и заграбил всичките му пари, но колкото и забавно да звучеше тази история, тя ми се стори твърде далеч от истината.
В продължение на два дни летяхме из типичния пейзаж на пампата — равнина със затънал до колената в златиста трева добитък. От време на време срещахме групички евкалипти с побелели и белещи се стволове подобно краката на прокажени; малки спретнати естансии, блеснали с белотата си в сянката на огромни, месести дървета амбу, застанали солидно върху грамадните си приклекнали стволове. На някои места спретнатите огради около пътя се скриваха от погледа под дебелото покривало на поветицата, обсипани с цветя колкото чинии в цвят електрик, а върху почти всеки стълб от оградата се крепеше по едно чудновато, наподобяващо футболна топка, гнездо на лещарка. Ако се добавеше още малко към този сочен, пищен и подреден пейзаж, той щеше да стане твърде скучен.
