Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
— Ще съборя снежната стена. Болните и слабите да минат най-отпред — изръмжа Зорбан. — С копия и секири. После бойците с мечове. Тогава юношите с лъкове и стрели.
Шумът от тътрещи се крака се усили. Ордата се подреждаше в боен ред. Немощните ранени и болни членове на ордата петима мъже и две жени — застанаха зад вожда.
Зорбан коленичи пред снежния насип, който затваряше пещерата, и още веднъж огледа внимателно навън.
— Четири тарака вече са прескочили пукнатината. На склона виждам още тринайсет. — Обърна се към ордата си. — Бийте се за оцеляването на нашия род!
Върна се две крачки назад в пещерата, засили се и се хвърли срещу снежната стена, която се разпиля на милиони трепкащи бели частици.
Нахлу светлина, а с нея и животинският рев от гърлата на повече от десетината тараци…
Не можеше да е бил в безсъзнание повече от две-три секунди. Поне Матю Дракс така си мислеше. Защото когато отново отвори очи, машината му все още се въртеше около надлъжната си ос. Ослепителна белота жилна ретината на очите му като безброй игли. Автоматичният регулатор на звука, изглежда, не функционираше.
— Какво е това? — чу кресливия глас на Смайт. Мат направи усилие да отвори очи: стоманеносиво небе, матово слънце, снежни върхове и склонове на ледници се въртяха около пилотската кабина.
— Падаме, Дракс! — крещеше Смайт. — Направете нещо, за Бога, направете нещо…!
Замаян, Мат погледна с полуотворени очи командното табло. Все още виждаше два висотомера, два радарни дисплея и два махметъра. Индикаторът за скоростта показваше 0,65 Мах, а светлинната лента на висотомера тъкмо се смъкна под позицията две хиляди фута.
И двете неща бяха напълно невъзможни — само преди секунди самолетът летеше десет пъти по-бързо и повече от трийсет пъти по-високо. Но колкото и пъти Мат да присвиваше очи, за да провери отново и отново показанията на уредите всичко си оставаше така: скорост 0,65 Мах и междувременно височина само хиляда и осемстотин фута!
— Губим височина! — Отново гласът на Смайт. — Направете нещо, Дракс! — Изведнъж, изглежда, професорът се беше уплашил за животеца си.
Мат дръпна щурвала към себе си. Пръстите му се плъзнаха по инструментите. Включи системата за неутрализиране на люлеенето и тази за стабилизиране на полета. Погледът му се задържа върху главния дисплей. Ръцете му обслужваха инструментите почти слепешката.
Накрая успя да извади самолета от свредел. Машината се стабилизира. Сега сивото, мъгляво небе си остана там, където му е мястото — горе. А снежният пейзаж се носеше срещу тях.
Но все още стремително губеха височина. Хиляда и двеста фута, предупреждаваше висотомерът.
— Аз слизам! — промърмори Смайт. Мат почти не го разбра. Опитваше се да даде пълна тяга на двигателите, но те не реагираха.
Изведнъж — плющене. Леден вятър забърса лицето на Матю и за секунди секна дъхът му. Смайт беше изхвърлил подвижния капак на пилотската кабина. Зад него въздухът свистеше. Командирът приведе глава. Спасителната ракетна система изхвърли от самолета седалката на астрофизика.
Мат се обърна и видя зад себе си купола на парашута на Смайт. Дъхът по ъгълчетата на устата и ноздрите му замръзна. Без да размисля дълго, напипа също пусковия лост на катапултируемата седалка, дръпна го.
Нищо не се случи. Ракетата, чиято сила трябваше да изхвърли седалката му от самолета, не се запали.
Паника смрази кръвта на Мат.
— По дяволите! — изрази с мърморене отчаянието си. Проклета гадория! — Като че ли през носа и устата леденият вятър достигаше чак мозъка му. Притисна щурвала между коленете си и хвана командния лост с двете си ръце. По дяволите, живееше му се!
Само част от мозъка му регистрираше враждебната формация на ландшафта. Снежни великани, стръмни ледникови маси и дълбоко спускащи се ледени пропасти пробягваха под него.
Не му остана време да се запита защо това му изглеждаше толкова непознато. Всяка мозъчна клетка, всеки нервен възел, всяка фибра от тялото му се концентрираха само върху едно нещо — от падането да премине към аварийно кацане.
Светещата лента на висотомера се смъкваше неудържимо. Странни стръмни ледени грамади връхлитаха срещу самолета, между тях — обширни снежни полета. Мат се опитваше да насочи самолета към някое от тях.