Възмездие
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Assassin's Creed #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-240-2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Възмездие». Краткое содержание книги:
Лондон, 1735 г. Хайтам Кенуей е сръчен във фехтовката още от дете. В навечерието на неговия десети рожден ден домът му е нападнат. Баща му е убит, а сестра му отвлечена. В тази нощ Хайтам прави единственото, което може в опит да ги защити… той отнема живот за първи път.
Воден от жаждата си за отмъщение, Кенуей тръгва по пътя на възмездието. Заобиколен от предателства, конспирации и интриги, той се озовава в центъра на вековната битка между асасините и тамплиерите.
„Орденът на асасините: Възмездие“ проследява живота на Хайтам Кенуей от неговото детство в Англия до превръщането му в смъртоносен боец.
После насочи вниманието си към Джени — улови ръката й, наведе глава и притисна устни към нея. Знаех достатъчно, за да се досетя, че я ухажва, и погледнах към татко, очаквайки да се намеси.
Татко и мама обаче изглеждаха очаровани, макар лицето на Джени да остана каменно. Изражението й не се промени, когато ни поведоха към частната зала в дъното на сладкарницата и ни настаниха — Джени и господин Бърч един до друг — а персоналът на „Уайтс“ се засуети около нас.
Ако питаха мен, щях да стоя там цяла нощ — да пия горещ шоколад и да похапвам от сладкишите, с които бе отрупана масата. Татко и господин Бърч явно се наслаждаваха на бирата. Затова в крайна сметка мама настоя да си тръгваме — преди да призлее на мен или на тях — и ние излязохме на тъмната улица, която се бе оживила още повече.
За миг глъчката и миризмата ме дезориентираха. Джени сбърчи нос, а по лицето на мама пробяга сянка на безпокойство. Татко инстинктивно застана по-близо до нас, сякаш да ни предпази от врявата.
Мръсна ръка се протегна пред лицето ми и аз вдигнах очи към просяка, мълчаливо умоляващ за монета с широки жални очи със снежнобели орбити, изпъкващи на фона на мръсното му лице и коса. Цветарка се опита да се шмугне край татко, за да се добере до Джени, и изохка разгневено, когато господин Бърч й препречи пътя с бастуна си. Някой ме бутна и видях как две улични хлапета протягат длани към нас.
После мама извика, защото един мъж — дрипав и мръсен — се втурна към нас, оголил зъби и протегнал ръце да сграбчи огърлицата й.
В следващата секунда разбрах на какво се дължи странното подрънкване на бастуна на татко. Той се извъртя да защити мама и от вътрешността на бастуна изскочи острие. Татко се озова светкавично пред мама, но преди оръжието му да излезе изцяло от ножницата, явно размисли — вероятно забелязал, че крадецът е невъоръжен — и го прибра обратно с глухо изщракване. Бастунът стана отново дървена пръчка и той отблъсна с нея ръката на крадеца.
Мъжът изпищя от болка и изненада и отстъпи назад. Налетя право върху господин Бърч, който го повали на улицата и скочи върху него, притиснал с коляно гърдите му и опрял кама в гърлото му. Аз затаих дъх.
Видях как мама се ококорва зад рамото на татко.
— Реджиналд! — извика татко. — Спри!
— Той се опита да те ограби, Едуард — каза господин Бърч, без да се обръща.
Крадецът изхленчи. Жилите по ръката на господин Бърч изпъкнаха, а кокалчетата му побеляха върху дръжката на камата.
— Недей, Реджиналд — каза спокойно татко. — Не бива.
Прегръщаше мама, която бе заровила лице в гърдите му и хлипаше тихо. Джени стоеше от едната му страна, аз — от другата. Около нас се бе събрала тълпа — крадците и бандитите, които допреди малко ни възприемаха като плячка, спазваха почтителна дистанция. Почтителна заради страха дистанция.
— Недей, Реджиналд — повтори татко. — Прибери камата и го пусни.
— Не ме злепоставяй, Едуард — каза Бърч. — Всички ни гледат. И двамата знаем, че този тук трябва да си плати, ако не с живота си, то поне с няколко пръста.
Аз поех рязко дъх.
— Не! — нареди татко. — Няма да проливаме кръв, Реджиналд. Ще прекратя отношенията ни, ако не ме послушаш. — Множеството край нас бе притихнало. Чувах как крадецът стене и шепне: „Моля ви, сър, умолявам ви, сър…“. Ръцете му бяха приклещени зад гърба, краката му ритаха и се плъзгаха безпомощно по калните павета.
Най-сетне господин Бърч сякаш се смили и отдръпна камата, оставяйки червена драскотина върху гърлото на мъжа. Изправи се и го срита, а той скочи на четири крака, без да чака второ подканване, и хукна по улицата, благодарен, че е жив.
Кочияшът ни си бе възвърнал самообладанието и стоеше до вратата на файтона, махайки ни да се качваме.
Татко и господин Бърч се гледаха втренчено. Мама ме поведе към файтона, но аз забелязах гневните искри в очите на господин Бърч. Видях и колко спокойно го погледна татко и му протегна ръка с думите:
— Благодаря, Реджиналд. От името на всички нас ти благодаря за проявения разум.
Мама ме побутна по гърба да се качвам във файтона и аз се извърнах към татко. Той продължаваше да стои с протегната ръка, а господин Бърч го изпепеляваше с поглед, отказвайки да приеме предложението за помирение.
После, точно когато сядах във файтона, видях как господин Бърч пое ръката на татко, а гневният му поглед се превърна в усмивка — леко смутена, сякаш едва сега се е опомнил. След като си стиснаха ръцете, татко възнагради господин Бърч с краткото кимване, което познавах добре. То означаваше, че всичко е наред. Означаваше, че повече думи не са необходими.