Възмездие
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Assassin's Creed #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-240-2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Възмездие». Краткое содержание книги:
Лондон, 1735 г. Хайтам Кенуей е сръчен във фехтовката още от дете. В навечерието на неговия десети рожден ден домът му е нападнат. Баща му е убит, а сестра му отвлечена. В тази нощ Хайтам прави единственото, което може в опит да ги защити… той отнема живот за първи път.
Воден от жаждата си за отмъщение, Кенуей тръгва по пътя на възмездието. Заобиколен от предателства, конспирации и интриги, той се озовава в центъра на вековната битка между асасините и тамплиерите.
„Орденът на асасините: Възмездие“ проследява живота на Хайтам Кенуей от неговото детство в Англия до превръщането му в смъртоносен боец.
За мен това са — или бяха — декорите и звуците на обучението по фехтовка: рафтовете с книги, билярдната маса, мантрите на татко и звънтенето… на дърво.
Дърво.
Да, дърво.
Използвахме дървени мечове, за мое огорчение. Стоманата ще се появи по-късно, казваше татко, когато недоволствах.
III
Сутринта на рождения ми ден Едит бе извънредно мила с мен, а мама се погрижи да ми сервират любимата закуска — сардини с горчица, пресен хляб със сладко от череши, направено от плодовете в градината ни. Забелязах колко отвисоко ме гледа Джени как преглъщам лакомо, но не се смутих. След разговора ни в дневната влиянието й над мен, незначително и без друго, се бе стопило съвсем. Преди него подигравките й понякога ме обиждаха. Преди бих се почувствал малко глупаво и неловко, но не и сега. Като се вглеждам в миналото, се питам дали моят осми рожден ден не е денят, когато започнах да се превръщам от момче в мъж.
И така, аз не обръщах никакво внимание на присвитите устни на Джени, нито на грухтенето, с което ме имитираше тайничко. Виждах единствено мама и татко, които гледаха само мен. Разбирах от жестовете им — миниатюрни родителски знаци, които бях опознавал с течение на времето — че предстоят още изненади за рождения ми ден. Излязох прав. Когато закусихме, татко обяви, че надвечер ще отидем в сладкарница „Уайтс Чоклет Хаус“ на Честърфийлд Стрийт, където горещият шоколад се приготвя от твърди блокчета какао, внесени от Испания.
По-късно същия ден Едит и Бети се засуетиха около мен да ме облекат в най-хубавия ми костюм. После четиримата се качихме във файтона, спрял пред къщата. Аз погледнах скришом към прозорците на съседите ни, питайки се дали момичетата на Досънови или Том и братята му са залепили лица о стъклата. Надявах се. Надявах се да ме видят сега. Да ни видят и да си помислят: „Кенуей излизат на вечеря като нормално семейство“.
IV
Честърфийлд Стрийт бе оживена. Успяхме да спрем точно пред „Уайтс“, отвориха ни вратата, проправихме си път през гъмжилото и влязохме бързо в сладкарницата.
По краткия път от файтона до сладкарницата аз се озърнах наляво и надясно и видях нещичко от суровия лондонски свят — мъртво куче в канавката, бездомник, подпрян на парапета, цветари, просяци, пияници, улични хлапета, шляпащи в кална локва.
В сладкарницата ни посрещна натрапчива миризма на цигари, джинджифилова бира, парфюм и разбира се, шоколад, както и хор от гръмки гласове и пиано. Клиентите разговаряха на висок глас, надвесени над игралните маси. Мъжете отпиваха бира от огромни халби; жените също. Някои пиеха какао и похапваха сладкиши. Всички изглеждаха развълнувани.
Погледнах татко, който се бе заковал на място, и усетих, че се чувства неловко. За миг се притесних, да не би да се обърне и да си тръгне, но зърнах един джентълмен да ни маха с бастуна си. По-млад от татко, с ведра усмивка и весели пламъчета в очите, видни дори от другия край на стаята, той се опитваше да привлече вниманието ни. Най-сетне татко му махна благодарно и ни поведе към него, провирайки се през тесните пространства между масите, настъпвайки кучета и дори едно-две деца, щуращи се край гуляйджиите вероятно с надеждата нещо да падне от игралните маси — парче сладкиш или монета.
Стигнахме до джентълмена с бастуна. За разлика от татко, чиято коса бе хлабаво завързана на опашка на тила, той носеше бяла бухнала перука, прибрана отзад с черна копринена кърпа, и яркочервен редингот. Кимна на татко, обърна се към мен и ме поздрави с пресилен поклон:
— Добър вечер, млади господине. Честит рожден ден. Припомнете ми, моля, на колко станахте, сър? Личи си, че възмъжавате бързо. Единайсет? Дванайсет може би?
При тези думи той погледна над рамото ми със закачлива усмивка и мама и татко се разсмяха одобрително.
— На осем съм, сър — отвърнах и се изпъчих гордо, докато татко ми представи джентълмена.
Казваше се Реджиналд Бърч, един от старшите брокери в компанията му за недвижима собственост. Господин Бърч заяви, че е очарован да се запознае с мен, а после поздрави мама с дълбок поклон, целувайки й ръка.