Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Тези му думи още веднъж ме накараха да предположа, че това престъпление може да е работа на някоя разузнавателна служба. Но пък те нямаха навика да оставят каквито и да било послания, освен ако не искаха да ни насочат в погрешна посока.
– Добре бе, ама защо пред статуята на Ататюрк? – не мирясваше Али и все повтаряше един и същи въпрос.
– Чудна работа! – обади се и Шефик. – И той като всички останали не можеше да си обясни това. – Наистина е странно! Да не би убиецът да е искал да ни остави някакво послание?
Можехме да го обсъждаме часове наред, но уви, без да можем да стигнем до някакъв извод. Особено предвид оскъдните факти, с които разполагахме до този момент. Вместо да се напъвам да мисля, изсипах съдържанието на найлоновия плик върху масата. Погледите на всички се впиха в тютюневия портфейл и разглобения мобилен телефон на жертвата.
– И портфейлът му е хубав! Както се вижда, убитият ще да е бил някакъв богаташ! – рече Али.
В гласа му вече не звучаха радостни нотки.
– Това засега не знам, но явно е обичал да носи в себе си много пара – каза Шефик, сочейки към пачката банкноти, подаваща се от портфейла.
– Убиецът не е ли взел парите? – заинтересува се Зейнеб.
– Не мисля. Не знам дали човекът е имал още пари в себе си, но в портфейла му са хиляда двеста двайсет и пет лири.
Що се отнася до мен, интересуваше ме повече самоличността на убития, отколкото парите му. Докато само с два пръста вадех личната му карта, внимавайки да не изтрия отпечатъците, Зейнеб продължаваше да разсъждава на глас:
– При това положение, изглежда, престъплението не е било извършено за пари... Иначе убиецът щеше да вземе всичките, които е имала жертвата.
– Така изглежда...
Никой не обърна внимание на казаното от Шефик – всички се бяха вторачили в картата, която държах. На снимката прошарените коси на убития изглеждаха по-къси, но нямаше грам съмнение, че това е жертвата. Името му бе Недждет, фамилията – Денизел. Роден на 12 август 1959 г. в Истанбул. Неженен.
– Ей тук пише „Д-р Недждет Денизел. Историк на изкуството. Археолог“.
Визитката, която сочеше Шефик, не приличаше на скромните картички на университетските преподаватели – отдалече се виждаше, че беше отпечатана върху много скъпа хартия.
Али обаче прояви интерес не толкова към визитката, колкото към професията на притежателя й.
– Археолог, значи! Ясно е, че жертвата се е интересувала от вашия Византион, инспекторе!
– В такъв случай трябва първо да посетим дома му – подкрепих го аз. – Така ще научим нещо и за д-р Недждет Денизел, и за самия Византион.
– Византион ли? Че какво е това? – опули се Шефик.
Али високомерно изгледа колегата си, преди да му отвърне:
– Не знаеш, нали, Шефик? Жалко за теб! Много жалко! Това е първото име на града, в който живееш самият ти!
Шефик не знаеше за случката преди малко и гледаше объркано към тях. Зейнеб му се притече на помощ.
– Нали в ръката на жертвата намерихме една монета, върху която пишеше „Византион“.
Човекът не е много предано създание
Адресът на жертвата от визитката беше в „Саматия“. В полите на един от седемте хълма, върху които се беше разположил Истанбул. Винаги съм го обичал, макар и не чак толкова, колкото „Балат“, където живеех. Беше един от най-старите исторически квартали, без които Истанбул нямаше да е това, което е. По-рано тук, в едно от най-приятните му места, са живеели най-вече арменци. Понякога, за разнообразие, с Евгения идвахме тук да пийнем по ракия, а не в „Татавла“5. Наричаше го със старото му гръцко име – „Псаматия“, което означаваше „песъчливо място“. Споменеше ли се „Саматия“, аз пък се сещах за каменните къщи с огрени от слънцето покриви и просмукани от мириса на море прозорци, старите църквици и джамии, тесните улички с безброй механи по тях, крайградските влакчета, всеки божи ден неуморно превозващи истанбулчани между хилядолетните крепостни стени. Но и „Саматия“ беше също толкова стара, уморена, овехтяла, досущ като „Балат“. Затова и не предположих, че двуетажната дървена къща на жертвата ще е толкова красива! Влязохме в малката градинка през желязна порта, между два буйно разцъфтели диви рожкова, обкичена с нежните му лилави цветчета. Пред нас се извисяваше огромна, килната на една страна, сякаш останала от византийски времена смокиня, разпръскваща тежкия си аромат под издигналото се високо в небето парещо слънце, който ни блъскаше право в носа чак до припадък. Отнейде долитаха пронизителните писъци на чайки. Дочуваше се детска глъч от съседната улица. Али изумено разглеждаше къщата и преглъщайки със слепнали уста, прошепна: