Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Не мисля – промърмори Зейнеб, отново изследвайки мъртвия. – Според мен е пълна случайност. Ако е бил принесен в жертва, тук щяха да го убият – каза тя, посочвайки с дясната си ръка в гумена ръкавица към мястото под главата на мъртвия, и продължи: – Но няма никакви петна кръв. Това означава, че са го пренесли тук, след като са го убили някъде другаде. Не мисля, че това убийство има нещо общо с Ататюрк.
– Не знам – рече Али, решен да продължи спора.
Сирената на минаващия ферибот с колите заглуши думите му. Писъкът на сирената, напомнящ дивия рев на праисторически звяр, бързо заглъхна в тишината на утрото.
– Тук има нещо – чу се и гласът на Зейнеб, която се опитваше да измъкне някакъв предмет измежду дланите на вързаните ръце на жертвата. – Нещо метално... Готово, ето го!
Всички вперихме очи в малкото метално кръгче, което тя държеше между палеца и показалеца си.
– Това е някаква паричка – тихо продума Зейнеб. – Прилича на стара монета.
Али се опита да разчете надписите върху монетата.
– По краищата има някакъв надпис, а в средата – фигурки... Какви ли са?
Нямаше начин аз без очилата си да мога да видя изображенията върху монетата, които дори известният с орловия си поглед Али едва различаваше. Готвех се да ги извадя, но не стана нужда – Зейнеб вече изброяваше фигурките върху монетата.
– Това не е ли звезда? А другото е полумесец! – Обърна широко отворените си от учудване очи към мен. – Да, инспекторе, има полумесец, а в средата – звезда. – Позамисли се малко и със странен глас тихо изрече: – Също като на знамето ни!
Първото име на Истанбул е Византион
Образът на монетата светеше върху екрана в тъмната лаборатория без прозорци. Гледах звездата в средата на полумесеца, обърнат с двата си края нагоре. Макар краищата й да бяха поизтъркани, тя все така, както през изминалите хилядолетия, блестеше в своето великолепие. Някаква дума, състояща се от девет букви, обгръщаше и полумесеца, и звездата.
– На какъв ли език е тоя надпис? – сочеше екрана с линийка в ръката си Зейнеб. – Не е на турски... Май е на руски.
– Не – отвърнах й, твърдо убеден в правотата си. – На гръцки е... Това е гръцката азбука.
Тя и стърчащият наоколо Али се обърнаха и ме погледнаха с учудване – откъде ли пък можех да знам това?
– Учил съм гръцки в къщата на чичо Димитри. Беше поп в патриаршията. С жена си Сула живееха в „Балат“, точно в отсрещната къща с градината. Нямаха деца и ходех когато си поискам при тях. Имаха доста илюстровани книги от Гърция и запомних гръцката азбука, докато ги разглеждах. То е силно казано, че я помня, защото след толкова време вече бях започнал да бъркам буквите, но все пак една дума можех да прочета.
– И какво пише там, инспекторе? – с любопитство попита Зейнеб.
Все още не откъсваше очи от грапавия надпис върху монетата. Приближих се до екрана и посочих буквите:
– И вие можете да ги прочетете. Пише „Византион“.
– За Византия ли става въпрос? – тихо, но с нескривано любопитство запита Али.
Зейнеб беше присвила очи, изпълнени със същия въпрос.
– Амиии, не знам, вие го казвате.
Отначало не обърнаха внимание на реакцията ми, после някак си виновно отместиха поглед.
– Наистина ли не знаете? Византион. Византион е първото име на Истанбул, градът, в който живеете!
Докато Али се опитваше да прикрие смущението си зад продължително мълчание, Зейнеб започна да се защитава:
– Не беше ли Константинопол първото име на Истанбул?
Поклатих разочаровано глава.
– Разбира се, че не е, първото му име е Византион.
Внезапно изображението на монетата върху екрана се промени и пред очите ни се появи женска глава в профил. Косите бяха събрани на тила, чертите на лицето й бяха твърде характерни. Това беше обратната страна на монетата. Али, за да се отърве от историческата ми лекция, беше сменил кадъра на екрана и сякаш се готвеше да каже: „А това Визас ли е, или Византия?“, но се усети, че без да иска, може да ме обиди, и се задоволи само да попита:
– Инспекторе, как го казахте онова име?
– Византион, Али, Византион!
– à така – закиска се Али. – И тази жена сигурно е някоя византийска принцеса?
Не бях много сигурен. И тримата мълчаливо се загледахме в женския образ върху екрана.
– Не знам – рекох аз, запътвайки се към ключа на лампата върху стената. – В това и аз съм също толкова невеж като вас. Най-добре ще е да се посъветваме с някой специалист.
Щом мъртвешката светлина на флуоресцентната лампа освети стаята, образът на античната жена изчезна от екрана. В същия миг усетих някакво чудесно ухание, каквото не бях свикнал да прониква в лабораторията. То се разнасяше от скромните лилави зюмбюли във вазата на Зейнеб.