Звярът

Мери Мадона Лус затвори телефона, но не вдигна ръка от слушалката. Като по-голямата част от оборудването и обзавеждането в „Убежището“, апаратът беше старичък, останал от някоя застрахователна компания или агенция за недвижими имоти. Също като бюрото й, стола й. Дори килимът под краката й. В единствения кризисен център на расата за жени и деца, пострадали от домашно насилие, всяко пени, получено от щедрата хазна на краля, биваше похарчено за онези, които имаха нужда от помощ, лечение и рехабилитация.

Жертвите, приемани в центъра, не плащаха нищо. И можеха да останат в просторната къща толкова дълго, колкото беше нужно.

Най-големият разход, естествено, беше за персонала… и с новини като тази, която беше получила току-що по стария телефон, Мери беше адски благодарна за приоритетите на Мариса.

— Майната ти, смърт — прошепна тя. — Да ти го начукам.

Скърцането на стола й, когато се облегна назад, я накара да потръпне, макар да беше свикнала с оплакванията на старата мебел.

Вдигна очи към тавана, обзета от непреодолимо желание да направи нещо, но първото задължение за всеки терапевт бе да е в състояние да контролира собствените си емоции. Да действа прибързано и емоционално нестабилна с нищо нямаше да помогне на пациентката, а да влоши бездруго напрегнатата ситуация със собствените си драми бе напълно недопустимо.

Обикновено би отишла при една от другите социални работнички, за да сподели за ставащото и да се успокои, ала с оглед на ситуацията, единственото, за което имаше време, бе минутка от онова дълбоко дишане, което беше запазена марка на Рейдж.

Не, не сексуалното.

Това беше по-скоро йогистка дихателна практика, по време на която той изпълваше дробовете си с три големи вдишвания, задържаше кислорода, а после го изпускаше, заедно с напрежението в мускулите си.

Или поне такава беше идеята.

Само че това с напрежението в мускулите не подейства.

Мери се изправи на крака. Налагаше се да се задоволи с по-малко ефикасни решения на проблема с успокояването: първо, прибра копринената си блуза в полата и прокара пръсти през косата си, която бе решила да си пусне по-дълга, и второ, си сложи маска, която изразяваше топла загриженост, а не паника заради травмата от собственото й минало.

Когато излезе в коридора на втория етаж, миризмата на разтопен шоколад и печащи се брашно, захар и масло оповести, че курабиената вечер беше в разгара си… и в продължение на един миг на безумие й се прииска да отвори прозорците и да остави студеният октомврийски въздух да пропъди всички миризми от къщата.

Контрастът между този домашен уют и ужасната новина, която тя се канеше да поднесе, й се струваше в най-добрия случай проява на неуважение, а в най-лошия — още едно късче от трагедията.