Звярът

Проклетият му интернет.

Заповядвайки си да мине на по-ниска предавка, за да не отприщи звяра прекалено скоро, Рейдж се фокусира върху един мъж, който тъкмо заемаше позиция под прикритие на около пет метра от него. Асейл, син на Някой-си-там, беше облечен в погребално черно; тъмната му като на Дракула коса не се нуждаеше от камуфлаж, а убийственото изражение върху греховно красивото му лице бе такова, че нямаше как да не го уважаваш. На това му се казваше услуга… както и завъртане на сто и осемдесет градуса. Наркодилърът беше удържал на думата, която беше дал на Братството, и бе сложил край на бизнес отношенията си с Обществото на лесърите, оставяйки кутия с главата на главния лесър в краката на Рот.

И разкривайки местоположението на това свърталище, което неживите използваха като главна квартира.

Ето как всички се бяха озовали тук, изпокрити в храсталаците, и чакаха да удари часът на развръзката.

В това нападение нищо не бе оставено на случайността — след като в продължение на много нощи (и дни, благодарение на задника Ласитър, който се беше нагърбил с разузнаването по светло), атаката беше грижливо планирана, координирана и готова за изпълнение. Всички бойци бяха тук: Зи и Фюри, Бъч и Ви, Тор и Джон Матю, Куин и Блей, както и Асейл и двамата му братовчеди, Зъб I и Зъб II.

Защото кой го беше грижа какви са имената им, стига да се появяха въоръжени и с достатъчно муниции.

Медицинският персонал на Братството също беше наблизо в бойна готовност: Мани — на около километър и половина оттам в мобилната си операционна, а Джейн и Елена — на около три в един минивановете.

Рейдж си провери часовника. Малко повече от шест минути.

Лявото му око заигра и той изруга. Как, по дяволите, щеше да издържи толкова дълго?

Оголвайки вампирските си зъби, той изпусна дъха си през носа, като бик, който се кани да се хвърли в атака.

Исусе, не помнеше кога за последен път бе в подобно състояние. И не искаше да мисли каква беше причината. Всъщност, избягваше да мисли за причината от… колко отдавна?

Ами, откакто между тях с Мери се бяха появили онези затруднения и той бе започнал да се чувства…

— Рейдж.

Името му беше прошепнато толкова тихо, че той се сепна, защото не беше сигурен дали подсъзнанието му не беше започнало да му говори. Не. Беше Вишъс… с такова изражение, че Рейдж май би предпочел действително да страда от раздвоение на личността. Диамантените му очи горяха с лоша светлина, а татуировките около слепоочието определено не помагаха.

Козята брадичка беше неутрална… освен ако не говорим за стил, в който случай брадичката беше престъпление против добрия вкус с епични размери.