Град на стълби [City of Stairs - bg]

Поглежда си часовника. Двайсетина минути може би. Дъхът му се къдри в студа. „Морето да ми е на помощ. Каква ужасна работа е моята!“

Сигурно би могъл да си потърси друга, разсъждава Питри. Всъщност тук има много възможности за един сейпурец — Континентът е разделен на четири области, всяка със свой областен губернатор; под тях са градските губернатори, които управляват големите метрополиси; следващи в йерархията са посолствата, които отговарят за… е, откровено казано, Питри така и не е установил за какво точно отговарят посолствата. Неща във връзка с културата, която явно обхваща много широко поле на действие и контакти.

Носачът излиза от кабинката си и застава на ръба на перона. Хвърля поглед през рамо към Питри, който му кимва с усмивка. Носачът спира поглед върху шала на главата му и късата тъмна брада, после смръква два пъти — „надушвам лукче“, след което тръгва обратно към кабинката си, като току поглежда назад, сякаш да каже: „Знам, че си тук, затова не смей да задигнеш нещо.“ Сякаш има какво да се открадне на пустата жп гара.

„Те ни мразят“ — мисли си Питри. Не би могло да е другояче. За кратката си служба в посолството Питри се е примирил с това. „Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

До неотдавна Питри е подценявал естеството на омразата им. Не я е разбирал, докато не е дошъл тук и не е видял празните места по стени и витрини, празните рамки и фасади, лишени от предишните си изображения, пана, релефи. Сега вижда как гражданите на Баликов се държат в определени часове на деня, сякаш знаят, че това са часовете, в които следва да отдадат почитание, но нямат право, затова просто се мотаят умърлушени. Неведнъж, разхождайки се из града, е попадал на задънени улички и отклонения, очевидно приютявали нещо преди — великолепна статуя, да речем, или пълен с тамян параклис, — и които сега стоят празни без друго великолепие освен улична лампа, скучна градинка или самотна пейка.