Последно разсъмване
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1483-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно разсъмване». Краткое содержание книги:
— Каза, че били приятелки — стъписано проговори Дзюба.
— На каква почва са били приятелки? Заедно са посещавали курс по кройка и шев? През последните дни ни разказаха толкова много неща за Евгения Панкрашина, че аз си залагам главата — определено не са контактували във връзка с купуване на козметика. Я вземи адреса на тази Нитецкая, ще опитаме да я сварим вкъщи — изкомандва Антон.
— Но тя каза, че с Панкрашина са били просто приятелки! — Роман вече започваше да се отчайва: нима беше направил сума ти грешки в този прост случай? Няма да стане от него свестен детектив, никога няма да стане.
— Тя може всичко да ти е казала по телефона. Сега да ни го повтори в очите, а ние ще я послушаме. И ще я погледаме.
По свободните неделни улици те доста бързо стигнаха до блока, където живееше Вероника Валериевна Нитецкая, която (поне с това им провървя!) се оказа вкъщи. Средна на ръст жена с най-обикновена външност, облечена в спортен екип от сив велур, с очи, в които светеха едновременно ум и дълбока скръб. Чертите на лицето й бяха правилни, но без грим изглеждаха неизразителни. Дългата коса бе събрана на кокче на тила. На Антон му се стори, че някъде вече беше виждал тази Нитецкая, само че много отдавна, когато тя е била по-млада, по-свежа и с друга прическа. Може би във връзка с някакъв криминален случай.
Освен това Вероника Валериевна беше несъмнено обаятелна. И се радваше на самообладание. Във всеки случай, въпросите къде и как се е запознала с Евгения Панкрашина не я извадиха от релси. Запознали се в един магазин за детски дрехи, „Юленка“, където Евгения Василиевна избирала подаръци за внуците си.
— А вие какво правехте там? — доста безцеремонно попита Дзюба. — Нима имате малки деца?
— Не — спокойно отговори Нитецкая, — нямам деца. Но имам приятелки. А пък приятелките ми имат деца.
Антон се поотдръпна и с поглед подсказа на Роман: задавай въпроси, а аз ще помълча, ще понаблюдавам.
— И от този момент започна вашето приятелство, така ли? — продължи Дзюба със зле прикрито недоверие.
Нитецкая тънко се подсмихна.
— Случва се. Това учудва ли ви? Освен това не съм казвала, че с Евгения сме били близки. Просто добри познати. Не е едно и също.
— Често ли се виждахте?
— Не, не особено. Приблизително веднъж месечно, понякога по-рядко.
— Кажете, Вероника Валериевна, Евгения Панкрашина имаше ли любовник?
По лицето й се мярна учудване, но гласът й не трепна:
— Аз поне не знам да е имала. Евгения не е говорила за него. Но ми се струва, че не е имала. Евгения не беше човек, който би създал извънбрачна връзка. Откъде изобщо ви хрумна?
Роман хвърли поглед към Сташис, който едва забележимо завъртя глава: нищо не обяснявай, просто задай следващия въпрос.
— Имало ли е случаи Евгения Василиевна да се срещне с вас, после да излезе някъде, а след това отново да се върне?
Очите на Нитецкая леко се присвиха, тя се замисли за нещо, после въздъхна:
— Ах, за това ли говорите?… Не, не е имало такова нещо. Този фокус тя правеше с другите си приятелки. Не и с мен.
„Топло, топло! — помисли си Антон. — Давай, Роман, стисни я за гърлото, довърши я!“
— И какъв беше смисълът на фокуса? — попита Дзюба, като с всички сили се стараеше да изглежда равнодушен.
— Евгения криеше срещите си с мен. Никой не биваше да научи, че се виждаме. И че изобщо се познаваме. Евгения нямаше никакъв любовник, гарантирам ви го. Тя идваше да се вижда с мен.
„О, господи! — мерна се в главата на Антон. — Само не това… Само лесбийки ми липсваха в тая работа.“
Нитецкая отново замълча, замислено заразглежда късо изрязаните си, но грижливо лакирани с безцветен лак нокти. После вдигна глава и смело погледна първо Роман, после Сташис.
— Работата е там, че аз съм майката на Нина Панкрашина. Биологичната майка, както се казва сега.
Историята била колкото печална, толкова и банална. Забременялото „по страстна любов“ шестнайсетгодишно момиче дълго не могло да се реши да признае на родителите си, проточило нещата толкова, че изкуствено прекъсване на бременността вече станало невъзможно, и на 17 години родило. Бащата на детето, както става обикновено, щом чул за проблема, незабавно изчезнал от хоризонта. Родителите били ужасени, скандалите вкъщи станали ежедневни, Вероника родила и оставила детето още в родилния дом, след което веднага я изпратили при роднини в друг град, където тя завършила и гимназия, и институт, и започнала работа. Омъжила се, след няколко години се развела, съпругът й се оказал почтен човек и разделил по равно цялото имущество, а това имущество никак не било малко. Сега Вероника успяла да започне свой собствен бизнес, тъй като много помагала на съпруга си и научила едно-друго, сдобила се и с връзки.