Евърлес [bg]

— Не е необходимо да ме лъжеш, Джулс — гласът й е почти тъжен. — Аз не съм зла, нито пък коравосърдечна като Кралицата. Няма да те окова във вериги.

Поклащам глава, но тя продължава да се взира в мен, очевидно очаквайки да кажа нещо. Изпускам бавна, предпазлива въздишка.

— Смятах… че в трезора може да има нещо, принадлежало на баща ми — не желая да й доверявам, че следвах Лиъм, но това също е вярно. И съм почти шокирана колко лесно изповедта се изплъзва от езика ми, като че винаги съм искала да го кажа на Каро. Тя спомена, че ледената бодлива зеленика провокира изричането на истината, но това не би могло да е вярно, нали? — Когато се преместихме от Евърлес преди години, изоставихме някои ценности… — Добавям набързо аз като някакво обяснение! Така или иначе и това не е пълна лъжа. — Може би са прибрани там. — Поклащам глава. — Глупаво е, аз…

— Не, не говори така — заявява Каро. — Не е глупаво или неразумно. Баща ти е починал и ти искаш да съхраниш нещо от него, колкото и малко да е то. Но, да, макар и да си на служба при Кралицата сега, няма да е добре да те хванат, че вършиш нещо подобно. Семейство Гърлинг пази доста ревностно своите скъпоценни кръвни монети, особено Лиъм. — Тя замълчава. — Ако мога, аз ще потърся вместо теб. Какво мислиш, че може да има вътре?

— Не! — възкликвам аз, а гласът ми звучи по-силно, отколкото ми се ще, ето защо моментално додавам: — Лиъм ми каза, че всеки, който не е от рода Гърлинг и се опита да проникне, може да умре. Вратата е омагьосана.

За моя изненада Каро се разсмива. Звукът е мелодичен, далеч по-мощен от гласа й — носи се над градината като камбанки.

— Сигурна съм, че това е просто входна такса от време — казва тя.

— Наистина не бива да го правиш.

— Тази вечер заминавам с Кралицата за няколко дни — казва тя, отхвърляйки възраженията ми. — Ще посетим неколцина от по-нисшестоящите благородници на север. Но когато се върна, а аз мога да бъда дискретна, ще проверя вместо теб. Или вероятно можем да отидем заедно, аз ще платя таксата от време, а ти ще приготвиш гарафа с години. Може да се окаже забавно. — Завършва тя с буйна жар в бледите й очи.

— Моля те, не, Каро. Прекалено опасно е — преглъщам аз. Изведнъж се чувствам глупава и уплашена. — Аз… аз дори не знам дали е вярно. Дали там наистина има нещо от татко.

— Но то изглежда важно — усмихва се тя. — Ще ми направиш ли една услуга в замяна?

— Разбира се — отвръщам веднага, желаейки да я отклоня от мислите й да се вмъкне в трезора. — Каквото поискаш.

— Ако забележиш нещо в поведението на Роан, което ти се струва… което заслужава внимание, ще ми кажеш ли? — гласът й е ласкав, лицето й е леко посърнало. Молбата й превръща езика ми в пясък, докато си припомням секундите, които минаха, преди той да пусне ръката ми.

— Да, с радост. Сигурна съм, че изобщо няма да има нещо особено.

— Благодаря — казва тя, притегляйки ме в хлабава прегръдка. — Сега ти си моя приятелка, Джулс. Както и на Ина. Трябва да се грижим една за друга.