Евърлес [bg]

— Някой друг път тогава. Как върви животът ти като прислужница? — той се накланя и сграбчва ръката ми, докато вървим, а след това я вдига, за да разгледа дантелените къдрици по китката ми. Топлина облива лицето ми, щом ме докосва, и мога единствено да се помъча да запазя безизразно изражение, въпреки че мога да се закълна, че държи ръката ми секунда по-дълго, отколкото е нужно, преди да я пусне. — Роклята ти отива. — Заявява той словоохотливо.

Смехът ми прозвучава леко задъхано.

— Не е непостижимо да превъзхожда конопените торби, с които се обличаме в кухнята…

Роан се засмива в отговор.

— Това също. Но то е различно. Мислех си за времето, когато бяхме деца. Как искаше да бъдеш ковач като баща си и как тичахме наоколо покрити със сажди от огнището в ковачницата.

В гърдите ми се борят въодушевление и скръб. Трудно е да не се удивлявам на Роан, чието минало, подобно на ученическа дъска, сякаш е било прочистено от всяка обида и яд, дори от спомени, но от неволното му незачитане ме заболява.

„Той не знае за татко — казвам си. — Не би могъл да знае.“

И:

„Ако татко бе видял колко мил е Роан, може би нещата щяха да са различни.“

— Кажи ми нещо друго — намесвам се аз, нетърпелива да сменя темата. — Какво още си спомняш?

— Ами — усмихва се той, — ти винаги беше буйна. Помниш ли как съчиняваше истории за горските животни? Или как ни караше да разиграваме стари битки?

Отначало не си спомням, тъй като спомените са заровени под толкова години на глад и борба за пари. Но докато се взирам в сините очи на Роан, непроменени от детството, в ума ми проблясваш искрици от спомени — как се крием под масата в тържествената зала като шпиони, как се търкаляме по тревистите хълмове, преструвайки се, че ни преследват вълци…

Изведнъж Роан примигва и спира да се взира в мен, вдигайки ръка, за да поздрави някого в далечината. Проследявам погледа му и забелязвам Каро да идва към нас. Тя кимва с глава, когато ни съзира заедно.

— Лорд Роан! Госпожице Ембър! — казва тя, щом се озовава достатъчно близо, за да може шепнещият й глас да стигне до нас. — Добро утро!

— Добро утро, Каро — отвръща развеселено Роан, но с твърде висок тон. С крайчеца на окото си улавям как вдига ръка, като че да докосне рамото ми, а след това я отпуска, сякаш е премислил.

— Благодаря още веднъж за добрината ви, че ме препоръчахте, лорд Гърлинг — казвам му аз и отстъпвам, за да се очертае разстояние между нас. — Чест е да служа на Кралицата.

Усмивката му е мимолетна, предназначена единствено за мен.

— Удоволствието е мое — той кимва към мен, а сетне към Каро. — Сега моля да ме извините, дами. Имам среща с годеницата си.

— И закъснявате за нея — добавя Каро с лека усмивка.

С Роан се споглеждаме още веднъж, преди той да се отправи обратно към замъка.

Каро ме хваща под ръка, както стори, когато ме поведе за пробата на роклята. Усмихвам й се в отговор, стараейки се да скрия нервността си. Напрежението, което изпитвам, когато Роан е наблизо, е толкова силно, че чак не е за вярване, че всички наоколо не го забелязват — като светлина, която се излъчва от кожата ми.