Непокорна кръв [bg]

— Не ти вярвам. Откъде се взе? Не знаех, че си тук. Не ти вярвам. — Тя всеки момент щеше да избухне в плач и аз се уплаших, че ще изпадне в истерия. „Млъкни! — помислих си със злоба. — Да не си посмяла да заплачеш и да докараш стражите. Да не си посмяла, глупачко!“.

— Чуй ме — каза Конал. — Тихо сега.

Отново настъпи тишина и аз чух как дишането й бавно се успокоява и утихва.

— Вярваш ли ми? — попита той.

— Защо да ти вярвам? — Гласът й натежаваше от горчивина, но истеричната нотка вече я нямаше.

— Няма причина. И все пак?

— Ти вещер ли си?

— Не.

Последва кратко колебание, после тъничкият й глас отново се чу:

— А аз?

— И ти не си вещица, момиче, не повече от мен. За нищо не си виновна. Аз съм виновен, че имам не тези предци, които трябва, че не съм този човек, който трябва. Различен съм от теб, но и двамата ще умрем от една и съща смърт. Не можем да избегнем това. Дори и да се отречеш от мен.

В гласа му се усети усмивка, а нейният срам можеше да се усети. Тази мисъл сигурно й беше хрумвала.

— Измисли си някаква история — каза той в настъпилата тишина. — Измисли си нещо за изповедта. Пак ще го приемат.

— Защо? — Агресията й се беше изгубила; в гласа й се усети смущение. — Нищо не съм направила.

— Трябва. Дай им каквото искат. Кажи им, че си участвала в Черна меса, летяла си във въздуха, целувала си задника на Дявола. Трябва да измислиш нещо. Разкажи им някакви извратени глупости. Хайде, аз ще ти дам няколко идеи. Това е за твое собствено добро.

Сълзите отново заплашваха да избият.

— Никога не бих казала нещо такова, камо ли на тях!

— Няма значение. Трябва да го кажеш. Моля те.

— Защо? — извика тя.

— Защото ако ги зарадваш с някоя добра история и отречеш Дявола, ако покажеш покаянието си… — Той се поколеба.

— Какво? — Можех да усетя съживената надежда в гласа й и почувствах съжаление към горкото глупаво дете.

— Може първо да те удушат — каза той. — Преди да те изгорят.

Тя се разплака, но тихо, отчаяно.

— Струва си — добави той.

Той не знае, осъзнах аз. Не знае, че неговата смърт няма да е милостива. По някаква причина жрецът беше скрил това от него. Известно време отвътре не се чуваше никакъв глас, а само тихото хълцане на момичето, но тя успя да се съвземе по-бързо, отколкото очаквах.

— Не си окована, нали? — попита я той след малко.

— Не. — Тя подсмръкна.

— Аз воня — каза той — и не мога да ти помогна по никакъв начин, но съм окован. Не мога да те нараня.

Тя се промъкна до него, бързо и шумно, препъвайки се и падайки. Чух дрънкането на веригата му, когато той обгърна жената силно с ръцете си. Сърцето ми се изпълни с любов към него. Заболя ме толкова силно, че трябваше да затая дъх. „Погрижи се за себе си — помислих си аз. — Сантиментален идиот такъв, забрави за нея!“.