Ловци на момичета [bg]

— Да, моите са! Но къде…

— Някакъв покъртителен стар вехтошар се опитваше да ги пробута в една заложна къща. Съдържателят повика полиция и така спипахме човечеца. Каза, че ги намерил преди много време в една кофа за боклук и до тоя момент ги пазел нарочно, за да ги продаде. Смятал, че били крадени, но изобщо не си представял, че ще го изловят по този начин.

— Не си губи мисълта, Пат. Досега от думите ти се разбра само, че някакъв печен мошеник е разпознал фалшивите бижута и ги е метнал на боклука.

Този път в очите му просветна злоба.

— Просто си задавам някои въпроси за първата кражба на скъпоценности — онази, която твоята агенция трябваше да предотврати. Казваха се мистър и мисис Рудолф Сайвък. Чудя се какъв ли номер си извъртял там. Не отиде лично, а прати Велда. Мисля си, че тогава нещо си сгафил, опитал си се да пипнеш голямата печалба, само че си изпортил работата.

Ръцете му не се виждаха, но аз знаех, че едната беше отпусната върху ръкохватката на пистолета. Чувствах как и на мен всеки момент щяха да ми избият балансите, но засега все пак успявах да се владея.

— Ти си идиот — казах аз. — Тоя Сайвък дори не съм го виждал. Даде си поръчката за охрана по телефона. Не съм му виждал очите.

Пат бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна една гланцирана снимка 12×15.

— Е, тогава хвърли един поглед, за да разбереш как е изглеждал покойният ти клиент. Върнах се назад и разрових отново целия този случай, макар че следите отдавна са студени. Нещо ще излезе оттам, момко, и аз много се надявам, че в центъра на тази каша си ти. — За момент забрави за мен и се обърна към Лаура. — Потвърждавате ли, че това са вашите бижута, мисис Нап?

— О, да. Описани са подробно в протокола, а освен това на метала има…

— Видях знаците за проба.

— Този пръстен беше счупен — вижте тук как е излязло това зъбче. Моите са.

— Добре. Ако искате, утре можете да си ги приберете от офиса ми. Но дотогава ще трябва да ги задържа.

— Хубаво.

Той измъкна снимката от ръката ми и я тикна обратно в джоба си.

— Тепърва има да гледаш.

Не му отговорих. Кимнах, но нищо повече. За момент той ме изгледа, намръщи се, понечи да каже нещо, но после се отказа. Сбогува се с Лаура и се отправи към вратата.

Донесоха ни по още едно питие и аз разсеяно унищожих моето. Лаура се изкиска и аз вдигнах поглед.

— Мълчиш от доста време. Няма ли да се поразходим из града?

— Имаш ли нещо против да не го правим?

Тя вдигна вежди — изненадана, но далеч не нещастна.

— Не. Искаш да свършиш нещо друго?

— Да. Да помисля.

— У вас ли? — попита тя дяволито.

— Нямам друго „у нас“, освен офиса си.

— Вече сме били там — подразни ме тя.

Но преди време на това място се бях целувал много пъти и с Велда.

— Не, не там — казах аз.

Лаура се приведе напред, вече напълно сериозна.