Дяволът държи свещта [bg]

Зяпах я с неразбиране. Нямаше нужда да се притеснявам обаче. Погълната от собственото си отчаяние — това всъщност беше типично за нея — тя изобщо не ме виждаше. Беше се вторачила надолу в собственото си нещастие.

— Не се е прибирал вкъщи от две денонощия. Ходих в полицията.

— Полицията ли? — стреснах се аз.

— Обявих го за изчезнал.

Загърнах се по-плътно с якето си, докато напрегнато се ослушвах за звуци от избата, но не долових нищо. Вероятно е изгубил съзнание или може би спи. Мили Боже, в когото изобщо не вярвам, накарай го да спи!

— Но Андреас — опитах се да се покажа заинтересована — не е ли постоянно някъде? Звънна ли на баща му?

— Не е там. Полицаите са говорили с него.

— При приятели тогава?

— Има само един. Не знае нищо. Нещо се е случило с него. Милостиви Боже! Толкова съм отчаяна. Ами ако е избягал. Постоянно се караме. Никога не бях доволна и той не е издържал повече. Това чакане ме побърква, побърква ме, Ирма! Тя се сви и захлипа. Хлипа дълго, докато търсех подходящи думи. Не ме бива особено много с думите, по-скоро се почувствах объркана, а и освен това ми се струваше, че чувам някакъв звук от избата. Някакво щракане. Крехко, но доловимо. Но той все пак не можеше да се движи, трябваше да е нещо друго. Трескаво търсех обяснение. Ами ако Руни го чуе? Но тя няма как да си представи, че Андреас лежи в моята изба със счупен врат. Не притежаваше толкова много фантазия.

— Сигурно се е забъркал в нещо? — пробвах.

Все едно пръснах вода в тиган с нагорещено олио. Руни веднага изсъска срещу мен:

— Не говори така! Говориш точно като баща му. Андреас никога не би извършил нещо незаконно, ако това намекваш. Но толкова много странници се мотаят из този град, особено нощем, затова се боя от най-лошото. Полудявам, като си помисля какво може да се е случило.

Продължаваше да плаче, вече по-тихо. Редно беше да й предложа нещо, но тогава щеше да остане още по-дълго, затова се отказах.

— Имаш ли малко кафе? — помоли тя неочаквано. Подразних се, но как да й откажа? Рискувах да пробудя подозренията й. Руни не е много умна, но е схватлива по един примитивен начин. Станах и включих кафе машината. И тогава чух онзи звук отново. Руни седеше, потънала в мислите си. Цигарата й изпускаше тънка струйка противен дим към тавана.

— Трябва да позвъниш навсякъде — казах с гръб към нея; мислех си, че е важно да поддържаме разговора, защото докато приказваме, тя не би чула звука от избата.

— В магазина — добавих, — говори ли с тях?

— Разбира се.

— Може да е с някое момиче — предположих. — Той е толкова красив. Приказен. Имаше ли много пари в себе си?

— Съмнявам се. Не печели много и делеше всичко със Зип. Ако бяха избягали двамата, щях да го разбера. Но Зип си е вкъщи. С него всичко е наред.