Смъртоносно [bg]

— Исках да говоря с теб, а ти не отговаряше на обажданията ми — каза Хана, ненавиждайки мрънкащия си глас. — Искам да знам защо не дойде в полицията, когато ме освобождаваха. Или защо не си разговарял с мен оттогава.

Господин Мерин скръсти ръце на гърдите си. Посочи протестиращите през прозореца. Една жена носеше голям плакат, върху който бе отпечатано лицето на Хана.

— Видяха ли те да влизаш тук?

Хана примигна.

— Не. Носех блуза с качулка.

Той разтърка очите си.

— Когато си тръгваш, мини отзад.

Той се обърна и тръгна към кабинета си. Хана зяпна изненадано. Тогава Майк пристъпи напред.

— Тя си остава ваша дъщеря, господин Мерин — извика той.

Господин Мерин спря и го изгледа яростно.

— Това не е твоя работа, Майк. — После погледна към Хана. — Точно сега не мога да застана до теб. Съжалявам.

Прониза я чисто физическа болка. Да застана до теб. Какъв циник.

— Сериозно ли говориш?

Погледът му отново се отмести към протестиращите.

— Дадох ти толкова шансове. Опитах се да бъда до теб. Но точно сега това би означавало политическо самоубийство. Ти си сама.

— Притесняваш се за кампанията? — изписка Хана. Тя пристъпи към него. — Татко, моля те, изслушай ме. Не съм убила никого. Онзи клип, който показва как бия момичето, е фалшив. Познаваш ме — не бих го направила. Не съм такъв човек.

Тя продължи да върви към него с протегнати ръце, но господин Мерин отстъпи назад с предпазливо изражение на лицето. Тогава телефонът на бюрото иззвъня и господин Мерин даде знак на администраторката да се обади. Тя промърмори нещо, след което го погледна.

— Том — каза тя, прикривайки слушалката с ръка. — Обажда се онази репортерка от Сентинъл.

Лицето на господин Мерин се сгърчи.

— Ще я приема в кабинета си. — Той погледна гневно Хана. — Сега трябва да си вървиш.

Той се обърна и тръгна по коридора, без дори да се сбогува. Хана остана за миг неподвижна, чувствайки как всяка молекула в тялото й ще се взриви и ще я разпръсне във въздуха. Един протестиращ наду свирка. Някой друг извика одобрително. Хана затвори очи и се опита да заплаче, но беше твърде зашеметена.

Почувства пръстите на Майк около ръката си.

— Хайде — прошепна той, повеждайки я обратно към асансьора. Тя не каза нищо, докато двамата се спускаха към първия етаж. Не каза нищо, когато Майк я изведе от асансьора и я поведе през фоайето към входната врата. Едва когато зърна протестиращите, които маршируваха в кръг точно пред нея, тя се спря и го погледна нервно.

— Той каза да излезем отзад.

— Наистина ли ти пука какво иска този човек от теб? — Бузите на Майк пламтяха. Той стисна ръката й още по-силно. — Мога да го убия, Хана. Не му дължиш нищо.

Брадичката на Хана потрепери. Майк беше абсолютно прав.