Крепостта в скалите

Притекоха се и други индианци. Един от тях ме огледа по-внимателно и с доволно ухилена физиономия каза:

— Таве-шала!

Както вече споменах на езика на юмите и на племето тонто това означаваше Поразяваща ръка.

— Таве-шала, Таве-шала! — разнесе се от уста на уста докато накрая всички закрещяха името ми, а ехото от склоновете на клисурата го повтори. Ликуването им нямаше граници. Викаха и крещяха, размахваха всевъзможни оръжия над главата ми и танцуваха около мен макар храстите да им пречеха. Спокойно понасях всичко и лежах напълно неподвижен, понеже и без друго нищо не можех да променя. Всички се бяха стекли и взаимно се избутваха, за да ме видят по-добре. Само двама не се приближиха — вождът и Санди Уелър. Тъй като вече се намирах във властта му, първият бе твърде горд, за да се завтече към мен, а Уелър трябваше да се съобразява с него и да прояви същата сдържаност, въпреки че навярно би предпочел и сам да затанцува от радост и да заликува. После малко разхлабиха ремъка на краката ми колкото да мога да правя малки крачки и ме отведоха в лагера където видях Голямата уста да седи пред шатрата си заедно със Санди. Бях застрелял сина му и затова най-отбраните и най-ужасни изтезания на кола на мъченията нямаше да ми се разминат. Но в момента друго ме тревожеше. Мислех си само за моя млад мимбренхо, когото бях решил на всяка цена да освободя и се зарадвах, тъй като никъде не се мяркаше. Вероятно все пак бе успял да избяга. Цяло щастие бе за мен, че преди малко бях оставил в нашето скривалище повечето от личните си вещи, че даже и часовника. В джобовете на панталоните ми имаше само някои дреболии, които лесно можех да прежаля. Там беше и кесията ми с моето «състояние». Но тъй като наличните ми парични средства се състояха само от шепа песос и няколко долара, и тази загуба не бе в състояние да ме извади от равновесие. А що се отнасяше до опасността за живота ми, то тя наистина беше възможно най-голяма, но както добре знаех не ме заплашваше непосредствено. Обичаят на индианците да измъчват до смърт пленените врагове е извънредно неприятен и нежелан, но тъй като червенокожите рядко изпълняват подобни присъди на място, а предпочитат да замъкнат пленниците си в своето село, за да предложат на племето си вълнуващо зрелище, то по този начин се дава известна отсрочка на победения, която той може да използва и да избяга в случай, че е предприемчив и решителен човек.