Наследниците на Винету

— Кое?

— Подслушвателния ти пост, къщичката, в която сигурно ще престоиш часове наред, ако не и повече. Трябваше да се почисти. После внесохме суха шума, за да можеш да се разположиш дотолкова удобно, колкото позволяват условията. Ще се качваме ли сега горе?

— Да. Но само ние двамата. Младия орел може да остане да чака тук Паперман, който Ще дойде за мечката. Животното е твърде тежко за сам човек; за целта са необходими двама.

Апачът бе съгласен. Той се излегна на мъха да чака стария уестман, а ние тръгнахме нагоре по пътя за бивака.

При пристигането си там узнахме, че Паперман ни е наблюдавал от началото до края. Чул и изстрела и веднага си помислил, че сме ударили някакъв дивеч. Но какъв, не знаел. Сега толкова повече се зарадва и незабавно потегли с две мулета да докара мечката.

Тъй като трябваше да бъдем нащрек заради сиусите и ютите, а досегашния ни страж се бе отдалечил, аз се убедих най-напред дали не липсва нещо на конете и после се покатерих на високата ни наблюдателница. Оттам имахме толкова ясен обзор върху лежащата под нас елипса на Девълз палпит, че не ми бе трудно да посоча и обясня геометрично по какъв начин се постига ефектът, намиращият се в единия фокус човек да може да слуша така ясно какво се говори на другия.

Сиусите не дойдоха днес, нито на следващия ден. Младия орел и аз се възползвахме от свободното време да увеличим словесния запас, който жена ми притежаваше в апаческия език. Тя имаше желанието да зарадва най-вече Колма Пуши.

Очакваните се появиха едва на третия ден, и то привечер. Видяхме ги още когато се зададоха по един далечен, гол хребет. Яздеха един зад друг в така наречената индианска нишка — точно тъй, както го правеха, когато Западът бе квалифициран още като „див“. В онези времена обаче те определено щяха да се пазят да изберат пътя си през тоя гол чукар, който не предлагаше никакво укритие, и нямаше начин да не бъдат веднага видени. Понеже не се касаеше за боен поход — поне засега, — те не бяха още изрисувани с цветовете на войната, по които е възможно да се разграничи точно племето и съответният клан. Въпреки това имаше няколко характерни белега, особено по отношение копията им, юздите, украсата и оглавниците на конете, по които разбрах, че си имаме работа с индианците юта, и то в много смесен състав. Видяхме — ще си послужа с един употребяван израз — диви, полудиви и укротени юта. Те принадлежаха към пламенните подразделения пахюта, тешюта, копоте, вихминуч и елкмаунтийнюта, пахванг и дори семпишюта. Сред капотеюта видях един стар, побелял вожд, при чийто вид се сетих за Тусага Сарич, за когото съм разказвал в „Олд Шуърхенд“. Моля да се направи справка в текста. Но разстоянието за съжаление беше толкова голямо, че не можех да различа ясно чертите на лицето му, По-късно се оказа, че не съм се заблудил — това бе Тусега Сарич, известният вожд на ютите капото, който навремето се бе сдобрил по неволя с нас, ала сега, когато стоеше на ръба на гроба, отново се числеше към нашите врагове.