Десет малки негърчета
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет малки негърчета». Краткое содержание книги:
Освен разпалено въображение притежавам и някои други странности. Изпитвам садистично удоволствие, когато наблюдавам или причинявам нечия смърт. Като малък правех безброй опити с оси и всякакви други градински насекоми… Още тогава изпитвах страстно желание да убивам.
Редом с всичко това у мен се развиваше и друга склонност, противоречаща на вече споменатата: силен стремеж към справедливост. Мисълта, че мога да стана причина за смъртта или страданието на невинен човек или друго живо същество, ми е ненавистна. Винаги съм бил твърдо убеден, че правдата трябва да възтържествува.
Съвсем понятно е — всеки психолог би го разбрал, — че при такава умствена нагласа естествено бе да избера правото за своя професия. Правораздаването се превърна в отдушник на повечето мои инстинкти.
Престъплението и съответстващото му наказание винаги са имали за мен невероятна притегателна сила. С огромна наслада поглъщам всякакви детективски и приключенски романи и неведнъж съм си фантазирал за всевъзможни начини сам да извърша убийство.
След време, когато седнах на съдийския стол, у мен се надигна другата ми тайна страст. Изключително удоволствие ми доставяше да наблюдавам окаяния престъпник да се гърчи като червей на подсъдимата скамейка и да изживява адски мъки от съзнанието за злокобната си обреченост. Забележете, не изпитвах и най-малко злорадство, когато там се озовеше невинен човек. Поне в два случая, когато според мен обвиняемите бяха абсолютно невинни, прекратих делата. Все пак, благодарение на нашите неподкупни и енергични полицейски служители, при съдебните процеси за убийство, ръководени от мен, повечето от обвиняемите действително бяха виновни.
Трябва да уточня, че такъв бе случаят с Едуард Ситън. Външността и държанието му подведоха съдебните заседатели и те погрешно си създадоха добро впечатление за него. В същото време представените доказателства, съвсем красноречиви, но недостатъчно зрелищни, както и собственият ми опит с престъпниците, не оставиха у мен никакво съмнение, че този човек е извършил престъплението, в което беше обвивен — жестокото убийство на възрастна жена, която наивно му се бе доверила.
За мен говорят, че съм „съдия-палач“, но това е несправедливо. Винаги най-строго съм се придържал към истината и съм пристъпвал възможно най-прецизно към решаването на делото.
Единствената ми цел винаги е била да предпазя съдебните заседатели от емоционалното въздействие на прочувствените пледоарии, които някои твърде разпалени адвокати имат навика да изнасят. Стараех се да прикова вниманието им върху конкретните доказателства.
От няколко години насам започнах да долавям, че у мен постепенно настъпва промяна, че губя контрол над себе си… Вече изпитвах желание по-скоро сам да действам, отколкото да раздавам правосъдие в съдебната зала.
Поисках — и съм готов искрено да си го призная — сам да извърша убийство. Мога да го сравня само с порива на твореца да се изяви. Бях, или можех да бъда, гений в престъпността! Въображението ми, неумолимо възпирано от строгите изисквания на моята професия, тайно се разрасна и ме завладя.
Трябва… аз трябва… трябва да извърша убийство! Нещо повече, то не бива да бъде обикновено! Нека е изумително, фантастично, невиждано! Единствено в този смисъл юношеското ми въображение е останало непокътнато!
Щеше ми се да преживея нещо драматично, нещо невероятно!
Исках да убивам!… Да, исках да убивам…
Колкото и нелепо да се стори на някои, чувствах се скован, препъвах се във вроденото си чувство за справедливост. Невинните не бива да страдат!
И тогава най-неочаквано ми хрумна тази идея… Роди се от случайно подхвърлена забележка. Разговарях с някакъв лекар — нищо и никакъв доктор, без специалност дори. Между другото той спомена колко често стават убийства, които законът не е в състояние да накаже.
Посочи ми като пример действителен случай — възрастна дама, негова пациентка, починала наскоро. Той самият бе убеден, че смъртта й нямало да настъпи, ако двамата й прислужници, мъж и жена, облагодетелствани от завещанието, не я били лишили от нужното лекарство. Този вид престъпления според него не могат да се докажат, и все пак той беше сигурен в заключението си. Накрая добави, че такива неща се случват непрекъснато — предумишлени убийства, ала недоказуеми в съда.
Така започна всичко. Изведнъж разбрах какво да предприема. Реших да извърша не единично убийство, а екзекуция в голям мащаб. Привличаше ме грандиозността на замисъла.