Дъщерята на разбойника
- Автор: Ейвъри Ан
- Серия: legendary lovers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъщерята на разбойника». Краткое содержание книги:
— Още го обичам — каза тя. — Винаги ще го обичам, независимо от всичко.
Думите като че ли увиснаха в студения неподвижен въздух.
— Баща ми се влюбил, когато бил много млад — изрече Джон най-накрая, когато му се стори, че тя е казала всичко, каквото е имала да каже. — Тя родила извънбрачно дете и после се обесила. Той избягал от Англия и вече никога не се завърна тук.
— Това е трагедия, разбира се, но…
— Ако се бяха замислили в какво се забъркват, ако бяха преценили рисковете, които поемат, всички тези неща никога нямаше да се случат.
— Няма как да го знаете.
— Баща ми вярваше, че е така.
— И съжаляваше ли, че се е влюбил? Или само за това, че е платил твърде висока цена за любовта си?
Джон отвори уста да отговори, но я затвори, преди да бе изрекъл и една дума. Този въпрос никога не бе му хрумвал.
Бес сви вежди, после литна и се настани на края на леглото до него.
— Родих дъщеря от любов — каза тя. — Дъщеря, която обичах заради самата нея дори повече, отколкото мъжа, който я бе създал, макар да не мисля, че тя вярва в това. Бих дала живота си, за да я направя щастлива, ако можех. За нещастие дадох живота си за баща й преди много години. Но поне мога да й помогна да намери мечтата на сърцето си, също както аз намерих моята.
Тя седеше там загледана кой знае къде, после вдигна тежката плитка, която се виеше по рамото й и падаше на гърдите.
— Някога имах черна коса, също като на Лизи.
Тя пусна плитката.
Джон мълчеше, не смееше да проговори, за да не наруши магията на мига.
— Оливър винаги е харесвал косата ми. Казваше… казваше, че е като коприна между пръстите му. Обичаше да… Тоест… — Ако не беше привидение, сигурно би се изчервила. — Е, това няма значение. Само исках да кажа, че вплетох този любовен възел в нея в деня, когато… когато умрях. Сега едва ли ще можете да го видите. Той е толкова безплътен, колкото съм и аз. Но в деня, когато Лизи намери мечтата на сърцето си, аз ще бъда освободена, и той отново ще стане яркочервен.
— И вие мислите, че аз съм мечтата на сърцето й? — усъмни се Джон.
Погледът на Бес стана по-остър, тя впи очи в неговите.
— Не точно вие, макар че любовта е съществената част от тази мечта. Да напусне тези места е другата част. Да излезе навън, в света, да види какво лежи отвъд тези тресавища. Толкова я е страх да признае, че го иска, колкото се страхува и да признае, че далеч не е онази студена, разумна, практична жена, за каквато иска да се смята.
— Тогава какво…
— … всичко, мисля. Да бъде цялостна и завършена, и спокойна. Да намери себе си, за да може да намери всичко останало.
Гласът на Бес отслабна, затихна, самата й фигура като че ли трептеше и избледняваше, ставаше почти невидима.
— И ако успее да разбере защо съм направила това, което направих, и да ми го прости… това ще бъде дар и за двете ни — изрече тя и изчезна.
Всичко това може да бъде твое, Лизи.
Лизи изплуваше от съня, но все още не бе достигнала брега на будното състояние. Гласът досягаше крайчеца на съзнанието й, настоятелен и пълен с обещания за… нещо. Нещо, което не можеше да докосне, но което искаше… толкова много го искаше.
Но какво беше то?
Тя се размърда неспокойно върху възглавницата, опитвайки се да потисне този слаб, настоятелен глас, опитвайки се отново да се отпусне в прегръдките на съня.
Само трябва да протегнеш ръка и да го вземеш.
Все още потънала в съня, но вече почти събудена, Лизи простена и се зарови по-дълбоко под завивките.
Една целувка, Лизи.
Това я събуди. Тя се изправи с разтуптяно сърце.
Нищо. Стаята бе забулена в мрак. И последното въгленче в камината бе угаснало.
Само една, прошепна гласът пак така тихо. Ще бъде достатъчно.
И още по-тихо: Повярвай ми.
Той се събуди, обзет от силна страст, в навъсения сив ден, който идеално подхождаше на настроението му.
Джон бавно се надигна в леглото и също така бавно и внимателно се зае да разглежда стаята наоколо си. Доколкото можеше да види, нищо не се бе променило. Паяжините все така висяха в ъглите и прахът все така се стелеше по пода, независимо от следите от стъпки, които се бяха отпечатали в него. Освен дисагите, донесени от Лизи и купчината стари прашни чаршафи, които бе струпал в ъгъла, всичко беше точно такова, каквото го бе оставил предната вечер.
Той изпъшка, прокарвайки ръка през косата си, и изтръпна, когато неволно докосна покритата с коричка рана на черепа.
Беше влюбен в Лизи.
Проклети да са тия фантасмагорични привидения. Ако не се махне скоро от тая стая и от Лизи, може в най-скоро време отново да се предаде на Ламбер, само че като луд, и да иде направо в ада с всички обвинения, които бяха отправени срещу него.