Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
В замяна на това от скалите бликаше извор с бистра вода, която лъкатушеше сред каменистата повърхност на острова. Всъщност те първо доловиха ромона на потока, а после съзряха и самия него. Той се спущаше по пясъчния бряг и се вливаше в морето. Всички се спуснаха едновременно напред и потопиха лица в кристално чистата вода.
Същински деца, те тутакси забравиха всичките си грижи. След като утолиха жаждата си, въпреки студа се потопиха в потока. Едва тогава се заеха да търсят подслон.
Известно време живяха на острова щастливи. Въздухът в зоната на залязващото слънце бе доста прохладен, затова си измайсториха дрехи, като увиха по-големи листа и мъх около телата си. Навремени островът потъваше в мъгли, след което слънцето отново се появяваше ниско над скалите. Когато не спяха, лежаха на припек и похапваха плодове, заслушани в тътена на айсбергите, които минаваха наблизо.
Четиримата рибари си вдигнаха колиба от клони встрани от бивака на Грен и Ятмур. Един ден, докато спяха, тя се сгромоляса върху тях. Оттогава те се сгушваха един до друг на открито и толкова близо до своите господари, колкото Грен им позволяваше.
Чувствуваха се чудесно. Когато Грен и Ятмур се любеха, рибарите подскачаха наоколо и прославяха шумно умния си и гъвкав господар и жената на неговите прегръдки.
Огромни семенни кутийки висяха над главите им и шумно подрънкваха, полюшвани от вятъра. В краката им пробягваха растителни еквиваленти на гущери. Във въздуха се носеха пеперуди, които живееха от фотосинтеза. Животът продължаваше без ритмичното отмерване на залеза и изгрева. Вредом цареше тишина.
— Не може да останем повече тук, Грен — обади се веднъж гъбата. Момчето и момичето току-що се бяха събудили. — Добре си починахте. А сега вече е време да помислиш да отпътуваш от тук, да потърсиш други хора, за да създадем нашето царство.
— Глупости. Ние вече нямаме лодка. Както се вижда, ще си останем тук завинаги. Вярно, че е доста хладно, но сме били и на по-неприятни места. Какво да се прави.
Той и момичето се плискаха във водата, събрала се между големите каменни блокове на върха на острова. Животът бе прекрасен. Ятмур размахваше хубавите си крака и тананикаше пастирска песен. Грен бе принуден да слуша досадния глас, който кънтеше в мислите му. Той ставаше все по-противен, подхващаше все по-неприятни теми.
Безмълвият им разговор бе прекъснат от приглушения писък на Ятмур.
Нещо подобно на ръка с шест покрити с петна пръсти я бе уловило за глезена. Грен се спусна и без особено усилие освободи крака на момичето.
— Съжалявам, че вдигнах толкова шум, изглежда, това бе едно от онези създания, които рибарите наричат пълзящи лапи. Те излизат от морето. Когато ги уловят, ония шкембелии ги нарязват и ги изяждат. Доста са твърди, но са приятни на вкус.
Пръстите бяха сиви, възлести и сбръчкани и изключително студени. Щом Грен ги улови, те бавно се разтвориха и се отдръпнаха. След миг се загубиха сред високата трева.
— Пълзящите лапи изпълзяват от морето, но се скриват някъде под земята. И друг път съм ги наблюдавала — обади се Ятмур.
Грен мълчеше.
— Нещо тревожи ли те? — обади се тя отново.
— Не — гласеше равнодушният отговор. Той не искаше да й разказва за настояването на гъбата да тръгнат отново. Момичето се обезпокои, но запази мислите за себе си и пое назад към импровизираната баня. Направи й впечатление, че Грен все повече се затваряше в себе си. Добре знаеше, че за това е виновна гъбата.
Когато на следващия път Грен стана от сън, усети, че гъбата е доста неспокойна.
— Затънал си в мързел. Трябва да направим нещо.
— Ние сме доволни от живота си тук — мрачно отвърна Грен. — А и колко пъти да ти повтарям, че нямаме лодка, с която да стигнем до голямата земя.
— Лодките не са единственото средство, с което може да се прекоси морето — категорично отсече гъбата.
— Престани да се правиш на многознайна, защото като нищо може да ни убиеш. Остави ни най-сетне на мира. Тук сме щастливи.
— Разбира се, че сте щастливи! Стига да можете да пуснете корени, ще ви пораснат листа. Грен, как не разбираш за какво ти е отреден животът! Откога ти повтарям, че те очакват големи удоволствия и власт. Но ми позволи да ти помогна да ги постигнеш.
— Махай се! Не разбирам нищо от онова, което говориш.