Преследваният
- Автор: Хейг Брайан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследваният». Краткое содержание книги:
Но когато шестима служители на Алекс са убити в един ден, той наема бившия заместник-директор на КГБ Сергей Голицин за шеф на охраната си. Колкото и съобразителен да е Алекс в бизнеса си, той не може да предвиди заговора между Голицин и мафията да присвоят богатството му, да го уличат в ограбването на собствената му банка и да го убият.
Отвлечен, пребит и заставен да прехвърли авоарите си на поръчителя на похищението му, Алекс успява да избяга в Съединените щати заедно със съпругата си. Но вместо да получи там убежище, самият директор на ФБР го използва като пионка в отношенията си с руснаците и той попада в затвора. Ала руската мафия ще го стигне и там.
Човекът си записваше трескаво всяка дума в малко тефтерче, макар че нищо от казаното не бе ново за него. Беше се свил на стола си, сякаш се опитваше да се слее с тапицерията.
Голицин се изправи и тръгна към него. Наведе се, доближи устата си на педя от ухото му и промърмори:
— Хващай телефона и им предложи още пари, тъпако.
После закрачи към вратата, отвори я с ритник и я затръшна гневно зад себе си. В стаята се разнесе колективна въздишка на облекчение. Единствено Ники наблюдаваше с любопитство сцената и видимо се забавляваше. Да видиш бивши служители на КГБ как се гърчат и потят на столовете си не беше гледка за изпускане.
Всички грабнаха едновременно телефонните слушалки и припряно, един през друг започнаха да дават нареждания на подчинените си как най-бързо да заловят Алекс Коневич.
Голицин се спусна по стълбите един етаж надолу, след това почти тичешком пое по късия коридор, водещ към малка, добре осветена заседателна зала. Вътре, седнала в единия край на дългата маса, го очакваше търпеливо млада жена, стройна и невероятно привлекателна в деловия си яркочервен костюм с вталено сако и предизвикателно къса пола.
В ъгъла стоеше едър бодигард и наблюдаваше мълчаливо сцената.
Когато Голицин влезе, тя вдигна невъзмутимо глава и регистрира присъствието му със студена усмивка.
— Как я караш, Сергей?
Малцина бяха онези, които се осмеляваха да се обръщат към него по този начин. „Генерал Голицин“ беше окей; „другарю генерал“ — още по-добре. Собствената му съпруга и децата му го наричаха „другарю генерал“ в лицето и „генерала“ зад гърба му; последната, членувана форма особено му допадаше, защото подчертаваше неговата уникалност. В края на краищата този чин му бе присъден пожизнено, от него лъхаха власт, престиж и авторитет. Доставяше му удоволствие да вижда израженията на лицата на непознати, когато научеха, че не е генерал от някакви си въоръжени сили, а от КГБ.
Свойското обръщение „Сергей“ беше привилегия на равни нему, а такива, поне в неговите очи, бяха малцина. Татяна Лукина със сигурност не беше сред тях. Тя се водеше специален сътрудник на началника на канцеларията на Елцин; беше най-младата от сътрудниците, дясна ръка и личен съветник на шефа си.
Което в никаква степен не беше в състояние да впечатли Голицин.
В Кремъл имаше повече специални сътрудници, отколкото мишки. Това бяха все хора, боричкащи се за благоволението на началствата и опитващи се да се представят за нещо повече от носачи на чанти, отварячи на врати и подавачи на палта, каквито бяха всъщност. Ала Татяна Лукина притежаваше още една, безценна квалификация: беше любовница на началника на президентската канцелария — с други думи онази, която сутрин прошепваше първата дума в ухото му, след като бе заемала цялото му внимание през нощта. Началникът на канцеларията на Елцин беше мързелив и суетен бюрократ, който обожаваше привилегиите на властта, но ненавиждаше затъпяващото ежедневие на работата си като администратор. Основната му квалификация за заемане на този висок пост бе готовността да участва в запоите на онова нелепо недоразумение, което наричаше себе си президент на Русия. Цялата кремълска администрация знаеше прекрасно това. Ето защо всички важни дела минаваха през Татяна, чиято работоспособност и амбиция изцяло компенсираха мързела и безразличието на шефа й.
Татяна беше завършила право в Московския университет като първенец на випуска. Една проверка от съответното място бе показала, че онези професори, които не бе успяла да грабне с научни знания, бяха отстъпили пред напора на тялото й; така постепенно се бе класирала втора по успех. На първа позиция известно време се бе задържал някакъв млад гений, който не спеше нощем и бе изчел всички книги от университетската библиотека — младеж със слонска памет и ораторска дарба, на която би завидял телевизионен проповедник. Една нощ, две седмици преди държавния изпит, по негов адрес в КГБ се бе получил телефонен сигнал — както се оказа впоследствие, от женски глас, пожелал да запази анонимност — за притежание на забранена литература. При обиска на стаята му бяха открити купища американски списания с детска порнография, както и видеокасети — също контрабанда от САЩ — с такова съдържание, че следователите си бяха изповръщали червата. Разбира се, човекът се бе заклел в невинността си, твърдейки, че за пръв път вижда всичко това, но протестите не му бяха помогнали особено. Още на следващия ден университетските власти го изтъпанили на сцената в аулата под хор от дюдюкания и подигравателни възгласи на цялото студентско тяло и от там бе откаран право в затвора.