Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— Пит — изрече сред облачета от пара. — Пит беше.
Не беше много убеден — дори сега — но беше почти сигурен.
Отначало се опасяваше, че няма да съумее да възстанови ритъма, но докато се тревожеше, ритъмът сам се възстанови — синхрон между ускореното дишане и глухите стъпки, красив в своята простота.
„Още пет километра до Онче-бонче. Прибирам се у дома. Както тогава заведохме Дудитс у дома.“
(ако кажете на някого, че съм го направил, повече няма да ви говоря)
Хенри се върна мислено към онзи далечен октомврийски следобед, сякаш се унесе в дълбок сън. Спусна се в кладенеца на спомена толкова бързо и толкова надълбоко, че отначало не усети облака, който летеше към него — облак, в който нямаше думи, мисли или писъци, само червено-черна същност, която бързаше зананякъде.
5
Бобъра пристъпва, поколебава се за миг, после се отпуска на колене. Малкият не го вижда — стиснал очи, продължава да ридае, а слабичките му гърди тежко се повдигат. Бельото малка „Ъндъруу“ и старото моторджийско яке на Бобъра са еднакво комични, но никое от момчетата не се смее. Единственото желание на Хенри е хлапето да престане да плаче. Риданията му късат сърцето.
Бобъра се примъква на колене към момчето и го грабва в прегръдките си.
— На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…
Хенри не е чува Бобъра да пее, освен може би да припява на радиото — Кларъндънови със сигурност на са ревностни посетители на неделните служби — и е смаян от ясния нежен теноров глас на своя приятел. След някоя и друга година гласът на Бобъра ще се промени до неузнаваемост и ще стане незабележителен, но сега, сред тази буренясала поляна зад необитаемата сграда, сякаш ги пронизва право в сърцата и ги изумява. Малкият също реагира — престава да плаче и гледа бобъра с почуда.
— От твоето креватче до най-близката звезда, плавайки към дома, ти при мен доплавай през далечни небеса, през далечни океани ти при мен ела…
Последният тон отеква във въздуха и за миг светът не помръдва, затаил дъх пред тази красота. На Хенри му идва да се разплаче. Малкият не откъсва поглед от Бобъра, който го полюшва в ритъма на песента. На мръсното му лице, набраздено от сълзите, е изписано блажено удивление. Сякаш е забравил сцепената си устна, липсващите дрехи, изгубената кутия за сандвичи. Подканва певеца с „еей оое“ — отворени срички, които биха могли да означават какво ли не, но Хенри ги разбира прекрасно, очевидно и Бобъра.
— Не мога да пея още. — Улавя се, че продължава да прегръща момчето и отдръпва ръката си.
Лицето на малкия помръква, но не от страх или от каприз, че отказват да му угодят, а от искрено съжаление. Сълзите изпълват изумително зелените му очи и отново рукват по пътечките, очертани от одевешните сълзи по изцапаните му страни. Хваща ръката на Бобъра и я поставя на раменете си:
— Еей оее! Еей оое!
Бобъра панически се обръща към приятелите си:
— Майка все това ми пееше. Заспивах още на първия куплет, мамка му!
Хенри и Джоунси се споглеждат и избухват в смях. Което е грешка — може да уплашат малкия и пак да подхване онова ужасно стенание, но и двамата не могат да се удържат. При това той не плаче. Вместо това се усмихва на Хенри и Джоунси — слънчева усмивка, която разкрива гъсти бели зъби — и отново поглежда Бобъра. Продължава да притиска ръката му към раменете си и заповядва:
— Еей оее!
— Изпей го пак, да му се невиди — предлага Пит. — Докъдето го знаеш.
В крайна сметка Бобъра изпява песничката още три пъти, докато малкият най-сетне му разрешава да престане и позволява да напъхат в панталоните му скъсаната фланелка с номера на Ричи Гренадо. Хенри няма да забрави тази натрапчива подробност и понякога ще си я спомня в най-невероятните моменти: когато се прости с девствеността си на купона на едно студентско братство в Нюхампшърския университет, докато на долния етаж касетофонът дънеше „Дим над водата“; когато твори вестника на страниците с некролозите и се натъкна на доста чаровната усмивка на невероятно шишкавия Бари Нюман; когато хранеше баща си, заболял от Алцхаймерова болест на безбожно несправедливата възраст петдесет и три години — и който настояваше да нарича сина си Сам.
— Истинският мъж си плаща дълговете, Сами — нареждаше баща му и на поредната лъжица зърнена каша по брадичката му потичаше мляко. През всички тези мигове Хенри си припомня песничката, която нарича Приспивната песен на Бобъра, и тя му носи временна утеха. Тук не се тупка.