Момичето, което обичаше Том Гордън

Нощта беше гореща и тежка, влажното начало на краткото, понякога непосилно горещо лято на Нова Англия. С мръсната яка на ризата си Триша повя на още по-мръсния си врат, издаде напред долната си устна и издуха косата от челото, после нагласи шапката на главата си и се облегна назад върху раницата. Поколеба се да извади уокмена, но не го направи. Ако включеше някоя станция от Западния бряг тази вечер, със сигурност щеше да заспи и изтощи батериите.

Отпусна се назад, превръщайки раницата във възглавница, наслаждавайки се на всичко, което бе отминало и чието завършване изглеждаше като чудо: просто едно задоволство.

— Благодаря ти, Господи — прошепна. След минута беше заспала.

Събуди се може би след два часа, когато първите ледени капки на обилния гръмотевичен дъжд намериха път през короните на дърветата и се приземиха върху лицето й. Гръмотевици цепеха небето и тя се изправи изплашена и задъхана. Дърветата скърцаха и стенеха в силния вятър, отиващ към буря, а внезапните мълнии ги изрязваха в студени пейзажи, като новинарските фотографии.

Изправи се с мъка, отметна косата от очите си и се сви при новата гръмотевица — повече изплющяване, отколкото трясък. Бурята бушуваше буквално над главата й. Съвсем скоро щеше да е мокра до кости, със или без дървета. Грабна раницата и се хвърли обратно към тъмния, наклонен силует на камиона. Три стъпки и спря, като се задъхваше в мокрия въздух и кашляше, поривистия вятър блъскаше по врата й. Някъде в гората изпращя дърво с пронизителен пукот.

Вятърът смени посоката, пръскайки дъжд в лицето й, и сега тя можеше в действителност да усети миризмата му — мирис на диво животно, като от клетките в зоологическата градина. Онова нещо обаче не бе в клетка и бе тук.

Триша бързаше към кабината на камиона, като държеше едната ръка пред себе си, за да се предпази от плющящите клони, а с другата притискаше шапката „Ред Сокс“ отгоре, за да не я отнесе вятърът. Тръни се забиваха в глезените и прасците й, а когато излезе извън покрива на дърветата, за миг бе мокра до кости.

Щом стигна вратата на шофьорската кабина, която зееше отворена, с виещи се растения, проврени през дупката на прозореца, отново блесна светкавица и оцвети света в лилаво. В нейния пламък Триша видя нещото, което стоеше с отпуснати рамене на отсрещната страна на пътя, с черни очи и щръкнали уши като рога. Навярно бяха рога. Не беше човек; но и не беше животно. То беше бог. То беше нейният бог, богът от оси, който стоеше там, в дъжда.

— Не! — изкрещя тя, гмуркайки се в кабината, забравила прашния облак и миризмата на гнило от тапицерията. — НЕ, МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

Отвърна й гръмотевица. Дъждът също й отвърна, като задумка с юмруци по ръждясалия покрив. Тя скри глава с ръце и се сви на кълбо. Заспа, очаквайки го да дойде.

Този сън беше дълбок и — доколкото си спомняше — без сънища. Когато се събуди, денят бе в пълния си блясък. Беше горещо и слънчево, дърветата — по-зелени от преди, тревата — по-сочна, а птиците чуруликаха в дебрите на гората самодоволно щастливи. Водата капеше и се процеждаше от листата и клоните. Когато погледна през наклонения правоъгълник — там се намираше някога предното стъкло на стария камион, първото нещо, което видя, бе слънцето: блестеше ослепително, отразено в повърхността на една локва. Блясъкът бе толкова силен, че тя премижа. Образът остана вбит в съзнанието й дори когато изчезна: отразено небе, отпърво синьо, после преливащо с бледозелено.