Опасно съдружие
- Автор: Лат Мими
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно съдружие». Краткое содержание книги:
Пое в уста зърното на едната й гърда и започна да го смуче. Жената изви гръб и се притисна в него.
— Задръж само за миг — прошепна той. После бързо започна да се съблича. Дрехите му паднаха на пода, обувките излетяха чак до вратата, чорапите и слиповете бяха почти разкъсани.
Петнадесет минути по-късно той се претърколи, изтощен и задоволен. Усети пръстите на жената върху гърдите си и върху къдравите косъмчета около слабините си.
— Ще останеш ли през нощта?
— Пак ли започваш, Меги О? — попита той, използвайки прякора й. — Знаеш какво става в шибаната кантора! Райън умря, Брандън е потънал до гуша в предизборната си кампания! А такива като мен трябва да работят дори нощем!
— Мразя тази кантора! — капризно сви устни тя. — Чакам те с часове, а когато най-сетне се появиш, само удряш една пушка и бързаш да изчезнеш отново! Чук, тряс, мерси, мадам! Това е унизително за мен.
— Не говори така — погали я той. — Нима не се грижа за теб?
Жената продължаваше да се цупи.
— Хей, стига! Обещах ти, че скоро всичко ще се промени. Трябва да имаш вяра в мен. Вуйчо Брандън започва да отстъпва, вероятността да поема фирмата след неговото оттегляне става по-голяма…
— Понякога имам чувството, че си женен — изгледа го подозрително Меги.
— Не съм — засмя се той и я целуна по носа. — И няма друга жена в живота ми. В това мога да ти се закълна.
Няколко минути по-късно, освежен след набързо взетия душ, Джон я целуна и излезе.
Седна зад волана и хвърли поглед към часовника на арматурното табло. Едва десет и половина вечерта! Добре, рече си доволно. Щеше да има достатъчно време и за другата си любов…
Брандън Тейлър също погледна часовника си. Десет сутринта, а племенникът му все още не беше дошъл на работа. След последния разговор остана с впечатлението, че Джон ще се опита да промени навиците си. Стори му се, че най-сетне е узрял за истинска отговорност — онази, която е неразделна част от поведението на съдружник в сериозна юридическа кантора. Но сутрешните закъснения не говореха за подобна отговорност, особено днес, когато вестниците бяха пълни с обвиненията на Ребека Морланд.
На вратата се почука и Джон надникна в стаята.
— Влизай, влизай! — махна му с ръка Брандън. — Минава десет, къде се губиш досега?
— Среща с клиент, вуйчо — отвърна той с усмивка.
За миг Брандън се изкуши да го поразпита за тази неизвестна никому среща, която изобщо не бе отбелязана в програмата на бюрото му, но се отказа. Трябваше да разгледат други, далеч по-важни въпроси. След разговора с Ребека той искаше да си изясни някои неща, но предизборната кампания поглъщаше изцяло времето му.
— Сядай — сухо нареди.
— Нещо не е ли наред? — изненада се от тона му Джон.
— Зависи. Ще ти задам няколко въпроса, на които искам честни отговори. Ясно ли е?
— Разбира се. Винаги съм бил честен с теб.
Възрастният мъж пропусна забележката покрай ушите си и мрачно попита:
— Защо си излъгал Ребека, че в нощта на изчезването на Райън си дошъл в кантората в шест, след като подписът ти в регистъра сочи един и четиридесет и три след полунощ?
В очите на Джон се мярна тревога, която бързо се стопи.
— Не съм казвал подобно нещо! — отсече той. — Ребека вероятно се е объркала. Казах й, че съм дошъл тук направо от яхтата.
— А защо? — попита с леден глас Брандън.
— Помислих си, че някой трябва да бъде тук, на разположение на полицията — сви рамене Джон. — Не знам, това ми се стори най-разумното за момента.
— И какво прави тук цяла нощ?
— Влязох в кабинета си и заспах… Събудих се чак към шест… — Замълча, после театрално се плесна по челото. — Ето защо се е объркала Ребека!
„Изигра го превъзходно. Този тип или казва истината, или е голям артист!“ — помисли си Брандън.
— А писмото? — попита той. — Кога го откри?
— Малко преди да позвъня в полицията. Още като дойдох, си бях наумил да погледна в кабинета му, но бях толкова изтощен, че не усетих кога съм заспал… Когато се събудих, навън беше светло. Нямах избор… Измих се в твоя кабинет, после се преоблякох в ежедневния си костюм.
— Сигурен си, че писмото беше на бюрото на Райън, така ли? — попита с присвити очи възрастният мъж.
— Защо питаш? — неспокойно се размърда под погледа му Джон.
— Защото в онази вечер Глория си е тръгнала последна — отвърна спокойно той и скръсти ръце пред гърдите си. — И не е видяла никакво писмо върху бюрото на Райън.