Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Обля ме вълна от любов и копнеж — не само по Леон, а по всичко, което олицетворяваше. Вълната беше толкова мощна, толкова загадъчно зряла в силата си, че в първия миг дори не забелязах момичето отстрани — Франческа, малкото дебело момиче със страст към конете, за което Леон се изказа толкова пренебрежително по телефона. После я видях и застинах в учудване и смущение, като забравих дори да се скрия.
Може и да е била малко дебело момиче със страст към конете. Но сега… Нямах думи да я опиша. Всяко сравнение беше невъзможно. Собственият ми опит в сферата на женската красота се ограничаваше с примери като Пепси, жените в списанията на баща ми и момичетата като Трейси Дилейси. Нямах представа какво е — но тогава нямаше да го забележа, нали?
Спомних си за Пепси, за изкуствените й нокти и постоянния мирис на лак за коса, за Трейси с нейните дъвки, насинени крака и намусена физиономия, за жените в списанията, превзето свенливи, но някак хищни, целите на показ, сякаш проснати на маса на патолог. Спомних си за майка си и за мириса на „Цинобър“.
Това момиче сякаш принадлежеше към съвсем друг вид. На четиринайсет, може би на петнайсет, стройно, мургаво. Въплъщение на сиянието, коса, вързана небрежно на опашка, дълги стройни крака в къси панталони цвят каки.
Малко златно кръстче, сгушено във вдлъбнатината на врата й. Стъпала на танцьорка, лице, окъпано в зелените отблясъци на лятото. Ето защо Леон не се беше обадил: заради това момиче, това хубаво момиче.
— Хей! Хей, Пинчбек!
Боже, забеляза ме. Хрумна ми да побягна, но Леон вече вървеше към мен, изненадан, но не неприятно, следван на няколко крачки разстояние от момичето. Гърдите ме стегнаха, сърцето ми се сви до размерите на орех. Опитах да се усмихна, усещах лицето си като маска.
— Здравей, Леон — казах аз. — Здравейте, госпожо Мичъл. Просто минавах наблизо.
Представете си, ако можете, този ужасен следобед. Исках да си отида у дома, но Леон не позволи; наложи се да преживея два крайно напрегнати часа в задния двор, да пия лимонада, която изгаряше стомаха ми, докато майката на Леон ме обсипваше с въпроси за семейството ми, а господин Тайнън ме потупваше по рамото и размишляваше на глас за всички лудории, които двамата с Леон вършим в училище.
Беше истинско мъчение. Главата ме болеше, стомахът ми се обръщаше, а през цялото време трябваше да се усмихвам, да се държа любезно и да отговарям на въпроси, докато Леон и момичето му — защото вече нямаше съмнение, че това е неговото момиче — се изтягаха на сянка и си шушукаха, мургавата ръка на Леон почти небрежно докосваше по-светлото рамо на Франческа, сивите му очи бяха пълни със слънце и с нея.
Не знам как успявах да отговарям на въпросите им. Помня, че майката на Леон беше особено, мъчително любезна: правеше всичко, за да ме включва в разговора, разпитваше ме за хобитата ми, ваканцията ми, мислите ми. Аз отговарях почти напосоки, следвайки животинския си инстинкт да се крия, и може би се представях успешно, макар че Шарлот ме гледаше с мълчание, което би ми се видяло подозрително, ако можех да мисля за друго, освен за страданието си.
Накрая госпожа Мичъл като че ли забеляза нещо, защото ме погледна изпитателно и каза, че не й изглеждам добре.
— Боли ме глава — отвърнах и направих опит да се усмихна, докато Леон си играеше с кичур от меднорусата коса на Франческа. — Понякога получавам мигрена — отчаяно импровизирах аз. — Най-добре да се прибера у дома и да си легна.
Майката на Леон не ме пускаше. Предложи ми да легна в стаята на Леон, да взема аспирин, обсипа ме с такава любезност, че за малко да се разплача. Може би нещо се изписа на лицето ми, защото тя се усмихна, потупа ме по рамото и каза:
— Добре тогава, Джулиан, скъпи. Прибери се у дома и си легни. Може би така е най-добре.
— Благодаря, госпожо Мичъл — отговорих аз и кимнах с благодарност. Наистина ми беше зле. — Прекарах чудесно. Наистина.
Леон ми махна, а госпожа Мичъл настоя да ми даде голямо лепкаво парче торта, увито в хартиена салфетка, което да си занеса у дома. Докато вървях по алеята към улицата, гласът й долетя иззад къщата.