Двойникът на нинджата (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойникът на нинджата (Част I)». Краткое содержание книги:
На фона на една изключителна, наситена с напрежение международна интрига двамата врагове отново се изправят един срещу друг…
— Може ли да погледна? — попита тя.
— Разбира се — наведе се напред и й помогна да застане пред окуляра. — Това, което виждаш, е Орион… Съзвездие.
— Знам какво е съзвездие, глупчо — засмя се Джаки и го стрелна със зеленикавите си очи. Смехът й беше нежен и приятен, нямаше нищо общо с боботенето на Чезаре, което го пробождаше като нож.
— Колко звезди има на Орион? — залепи се отново за телескопа тя.
— Седем — отвърна Майк. — Двете най-ярки са като рамене, виждаш ли ги? Под тях са три по-бледи, те са коланът… Най-отдолу са още две, които представляват коленете…
— Не мога да открия колана…
Той се наведе да й помогне, в ноздрите го удари чистият аромат на лимон, който се излъчваше от косата й. Коленете му изведнъж омекнаха. Страните му пламнаха от срам. Как е възможно да изпитва подобно нещо към родната си сестра? Успокои се само защото знаеше, че влечението му далеч не е само физическо, а нещо много по-голямо. Тя беше като частица от собствената му същност, като липсващо късче от тялото му, което искаше да си върне на всяка цена…
Дланите му легнаха върху меките й рамене и леко ги завъртяха:
— Ей там…
— О, да, виждам ги… Колко са красиви, Майкъл!
Разбира се, че са красиви. Нима прекрасните звезди могат да се сравняват с грозния Озоун парк? Ох, колко много му се искаше да бъде на онази тераса над океана заедно с нея, далеч оттук, на прекрасния непознат континент! Пръстите му погалиха раменете й, кожата й леко настръхна.
— Джаки?
Тя се отдръпна от окуляра.
— Да, Майкъл?
— Нищо — промърмори той, преглътна и отмести очи. Какво би могъл да й каже? Каква лудост се готвеше да излети от устните му? Докосна челото си с ръка, сякаш искаше да провери температурата си.
Тя сложи ръцете си на гърба и се усмихна:
— Знаеш ли какво още мисля за прекрасно?
— Какво?
— Че продължаваш да ходиш на училище… — облиза устни и поклати глава. — Защото нашият батко очевидно е на път да се откаже… Зная, че ще стане така. Той просто предпочита да използва пистолет, а не мозъка си…
— За какъв мозък говориш? — засмя се Майк. Не беше трудно да се помайтапи с Чезаре, особено в негово отсъствие.
— Той не е глупав — намръщи се Джаки. — Не прилича на онези типове, с които се мотае… Те са банда некадърници, които дори не могат да стрелят както трябва. Но ако ги поеме някой с капка мозък в главата, могат да станат наистина опасни…
Майк се засмя:
— Е, знаеш какъв е Чезаре…
— Зная — кимна тя. — Твърд като скала и упорит като бик. Но дълбоко под дебелия му череп се крие един първокласен ум — от устата й се откъсна лека въздишка: — Ех, ако можеше да вземе пример от теб и да продължи да учи!
— Чезаре? Изключено! Прекалено е зает с това, което му предлага улицата.
Джаки стоеше на крачка от него. Дъхът й ухаеше на рози, точно като в съня. Замаян и разколебан, Майк изпита чувството, че сънят се е превърнал в действителност и покривът на къщата всъщност е онази прекрасна тераса… А истинският Озоун парк е нечий друг сън, вероятно кошмарен…
— Страхувам се от този живот, Майкъл — прошепна Джаки. — Не съм като мама и не мога да живея сред диващини и смърт, сякаш те са най-обикновеното нещо на света. Не мога да си представя, че ще седя и ще чакам някой от тези мъже, без да зная дали ще се завърне от последната война… Страхът се е промъкнал направо в костите ми, знаеш… Като неизлечима болест, която все още не се е развила… — Раменете й потръпнаха и Майк неволно я притисна към себе си. Главата й легна на рамото му и той вече не можеше да се владее. — Искам да се махна, Майкъл — прошепна в ухото му тя. — Толкова много искам, че чак ми прилошава! — отдръпна се малко назад, давайки възможност на красивите си зелени очи да срещнат неговите. — Не е ли лудост това, което току-що казах?
Разкажи й, глупако, заповяда властен глас в съзнанието му. Никога няма да имаш по-подходящ момент! Разкажи й всичко!
— Нищо подобно — отрониха устните му. — Разбирам те много добре.
— Наистина ли? Честна дума?
Това беше една от любимите й фрази, Майк нямаше никаква представа откъде я беше чула и запомнила.
— Честна дума — кимна той.
Усмивката й грейна като слънце, ръцете й го притиснаха.
— О, Майкъл! Толкова се радвам, че мога да си поговоря с някого от семейството!
Едва сега той си даде сметка какво е дало храна на натрапчивия сън, какво го свързва с Джаки. Аз не съм като мама. Тя изключваше контактите си с мъжката част от семейството, а майка им беше прекалено тривиална, за да разбере копнежите й. Но в замяна на това той ги разбираше. При това по-добре, отколкото тя допускаше…