Историята на О

Слънцето вече се издигало високо в небето, никакъв полъх не раздвижвал листата на бука, който сякаш бил изкован от мед. Кучето лежало под дървото, изтерзано от жегата. Слънцето още не се било скрило зад короната на бука и лъчите му пронизвали края на единствения клон, който в този час хвърлял сянка върху масата — камъкът бил обсипан със светли и топли петна. Сър Стивън стоял прав и неподвижен до масата, Ан-Мари седяла до него. „Ето — казала Ан-Мари, когато Ивон довела О, — халките могат да бъдат поставени, когато пожелаете. Тя е пробита.“ Без да отговори, сър Стивън прегърнал О, целунал я по устата, вдигнал я на ръце, поставил я легнала на масата и се навел над нея. След това пак я целунал, погалил веждите и косите й, изправил се и казал на Ан-Мари: „Веднага, ако нямате нищо против“. Ан-Мари взела коженото ковчеже, което предварително била донесла и поставила, на едно кресло, и подала на сър Стивън разтворените халки с изписаните отгоре им имена — на О и неговото собствено. „Хайде“, казал той. Ивон повдигнала коленете на О и О усетила студения метал, който Ан-Мари вкарвала в плътта й. Когато трябвало да закачи диска, Ан-Мари обърнала инкрустираната със злато страна към бедрото, а страната с надписа — навътре. Но пружината била така натегната, че халките не могли да се затворят. Наложило се да изпратят Ивон да донесе чук. Тогава изправили О, навели я разкрачена върху каменната плоча, която послужила за наковалня, последователно притиснали краищата на двете брънки и удряйки по другия край, успели да ги съединят. Сър Стивън безмълвно гледал. Когато приключили, благодарил на Ан-Мари и помогнал на О да се изправи. Тогава тя усетила, че новите й окови са много по-тежки от временните, които носила предишните дни. При това тези били окончателни. „А сега знака ви, нали?“, попитала Ан-Мари. Сър Стивън кимнал и задържал през кръста О, която се олюляла. Тя не носела черния си колан, но той така я бил вталил, че сякаш щяла да се пречупи. От това ханшът й изглеждал по-кръгъл, а гърдите — по-тежки. Колет и Клер седели в подножието на подиума в музикалния салон, където, следвайки Ан-Мари и Ивон, сър Стивън по-скоро отнесъл, отколкото завел О. При влизането им двете се изправили. На подиума имало голям кръгъл мангал. Ан-Мари извадила от гардероба каишите, прекарала ги през талията и зад коленете на О и здраво я завързала с корем, опрян до една от колоните. Вързали също ръцете и краката й. Не на себе си от ужас, О усетила ръката на Ан-Мари върху задните си части, там, където щяла да бъде дамгосана, чула свистенето на пламъка и посред тишината — звука на затварящ се прозорец. Можела да обърне глава, да гледа. Но нямала сили за това. Една-единствена чудовищна болка я пронизала и тя с писък се замятала между каишите и никога не узнала кой забил в плътта на кълбата й двете нагорещени железа едновременно, нито чий глас преброил до пет, нито по чий знак железата били отдръпнати. Когато я развързали, тя се отпуснала в ръцете на Ан-Мари и преди светът да се завърти и пред очите й да падне нощ, преди всяко чувство да я напусне, успяла да зърне между две причернявания смъртно бледото лице на сър Стивън.