Книга на илюзиите
- Автор: Остър Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Нямало да е така ужасно, ако той не я харесвал толкова много, ако една част от него не се била влюбила в нея още първия ден, когато се срещнали. Хектор знаел, че тя му е забранена, че само мисълта да я докосне би била непростим грях, и все пак не спирал да ходи у тях всеки вторник и четвъртък, умирайки по малко всеки път, когато тя сядала до него на дивана и сгушвала двайсет и две годишното си тяло в бургундскосините кадифени възглавнички. Толкова било лесно да се пресегне и да помилва врата й, да прокара длан по ръката й, да се обърне към нея и да зацелува луничките по лицето й. Колкото и да били гротескни разговорите им (Бригид и Стегман, деградацията на баща й, издирването на Хектор Ман), още по-трудно му било да стъпква тези импулси, и трябвало да призове всеки грам от силата си, за да не премине браздата. След двучасовите мъчения често се отправял към реката, прекосявал града, докато стигнел една малка махала с рухващи къщета и двуетажни хотелчета, където можел да си купи двайсет-трийсет минути с някоя жена. Горчиво решение, но нямал друга възможност. Преди по-малко от две години най-привлекателните жени в Холивуд се избивали, за да скочат в леглото с Хектор. Сега си плащал като поп в предградията на Спокейн, пропилявал половин дневна заплата за няколко минути облекчение.
На Хектор не му и хрумвало, че Нора може да изпитва нещо към него. Той бил жалък образ, мъж, с когото не си струва да се занимаваш; и ако Нора благоволявала да му отделя толкова много време, то било само защото го съжалявала, защото била млада и ентусиазирана жена, която се възприемала като спасител на изгубени души. Света Бригита, както я наричала сестра й, мъченицата на семейството. Хектор бил голият африкански дивак, а Нора — американската мисионерка, която си пробивала път през джунглата, за да промени неговата орис. Никога не бил срещал човек толкова откровен, толкова обнадежден, толкова невеж относно тъмните сили, действащи в този свят. Понякога се чудел дали не е просто глупава. Друг път му се виждала изпълнена с някаква уникална, изтънчена мъдрост. А нерядко, когато се обърнела към него с онзи нетрепващ и упорит поглед в очите, му се струвало, че сърцето му ще се пръсне. Това бил парадоксът на онази година, която прекарал в Спокейн. Нора правела живота му непоносим и все пак Нора била единственото нещо, заради което живеел, единствената причина да не си стегне багажа и да не замине.
През половината време се опасявал, че ще й се обясни в любов. През другата половина се страхувал да не го хванат. Стегман вървял по следата „Хектор Ман“ три месеца и половина, преди да се откаже повторно. Там, където пропаднала полицията, пропаднал и частният детектив, но това ни най-малко не правело положението на Хектор по-сигурно. През есента и зимата О’Фелън ходил до Лос Анджелис на няколко пъти и изглеждало логично при някое от тези посещения Стегман да му е показал снимка на Хектор Ман. Ами ако О’Фелън е забелязал приликата между трудолюбивия си работник и изчезналия актьор? В началото на февруари, малко след като се върнал от последното си пътуване до Калифорния, О’Фелън започнал да гледа Хектор с други очи. Бил някак си по̀ нащрек, по-любопитен и Хектор, естествено, се обезпокоил, че бащата на Нора го е надушил. След месеци мълчание и едва сдържано презрение старчокът изведнъж започнал да обръща внимание на нищожния хамалин, който бачкал в задната му стаичка. Безразличните му кимвания били заменени от усмивки, а навремени, без видима причина, потупвал подчинения си по рамото и го питал как е. Нещо повече, когато Хектор пристигал у тях за вечерните си уроци, вратата вече отварял О’Фелън. Подавал му ръка, сякаш го е поканил на гости, и след това, някак неловко, но с очевидно доброжелателство оставал долу за миг и пускал по някоя забележка за времето, преди да се оттегли в стаята си на горния етаж. При всеки друг човек такова поведение би било разтълкувано като нормално — елементарният минимум, изискван от правилата на етикецията, но в случая с О’Фелън то било абсолютно стъписващо и Хектор се изпълнил с недоверие. Твърде голям бил залогът, та да налапа куката заради няколко учтиви усмивки и дружелюбни думи и колкото повече продължавала тази престорена сърдечност, толкова повече се плашел. Към средата на февруари усетил, че дните му в Спокейн са преброени. Слагали му капан — и трябвало да е готов да напусне града всеки момент, да избяга посред нощ и никога да не се появи отново пред очите им.