Сборник "Войните на Амтрак"

— Конвой и Брас-Рейл, моите племенни братя, загинаха от облачните воини — каза Мотор-Хед. В очите му блестяха сълзи. Макар че не трябваше да отстъпва пред болката, беше напълно приемливо да проявява тъга. — Ще отмъстя за това.

— Сега е твоят шанс — каза Мистър Сноу прегракнало. Гърлото му бе като надрано с нажежени до червено железа. Всяка кост, всяка фибра на сухата му твърда плът боляха, горяха, чувстваше се изчерпан от силата, която беше минала през него. — Желязната змия е хваната в река Нау енд Ден[18]. — Той посочи ниската линия на дърветата. Три стълба пушек се издигаха от тревата, запалена от напалмовата атака на Джоди. — Подземните хора в корема на змията трябва да излязат и я да освободят. Това ще е време за убиване. Но трябва да внимаваш. Те имат остро желязо, което нанася далечни удари със скоростта на езика на гърмящата змия. Трябва да си смел, но не глупав. Трябва да ги гониш, както би гонил бързокрака — тихо и с голяма хитрост.

Мотор-Хед скочи и гневно кръстоса ръце.

— Шъ-ех! Трябва ли мечките да се крият, когато тече кръв?

— Хей-ЯАА! — изреваха воините. Дори онези с изгорени лица и кървящи подути устни се присъединиха към традиционния отговор.

Мистър Сноу се изправи с мъка, олюля се на болящите го крака и размаха предупреждаващо пръст под носа на Мотор-Хед.

— Слушай, глупако! Не извиках най-голямата сила, за да допусна всички да бъдат покосени! Това не е двубой за територия. Това е желязна змия, пълна с подземни хора. Те не се бият като нас. Тях не можеш да ги спреш. Те няма да чакат, докато плюнеш на земята. — Той огледа наклякалите воини. — В момента, в който видят носовете ви, те ще се опитат да ви пръснат главите! — Той махна с ръка във въздуха. — Видяхте начина, по който облачните воини атакуват от небето! По този начин трябва да се биете вие днес! Трябва да сте храбри като мечки, но да нападате като койоти! Трябва да ги смажем. Избийте ги до един.

— Хей-яааа… — Отговорът дойде като неохотно ръмжене от гърлата на воините. Беше ясно, че също като Мотор-Хед, те не са щастливи от тази перспектива, но авторитетът на Мистър Сноу не можеше да се оспорва, когато бе изразен по такъв категоричен начин.

— Вървете… бързо! — нареди Мистър Сноу. — Реката пресъхва. И помнете… подземният човек не е човек, а животно! Вие не се биете с животни. Вие ловувате. — Той протегна лявата си ръка и благослови пътеката, по която щяха да тръгнат към реката. — Вървете! Нека великата Майка насочва ръцете ви. И нека пие кръвта на нашите врагове, а не от вашите чаши!

— Хей-яаа! — извикаха воините, скочиха и размахаха оръжия към небето. — Хей-я! Хей-я! Хей-ЯАА!

Мистър Сноу ги наблюдаваше как тичат с големи леки крачки към дърветата и река Нау енд Ден в дъното на долината. Няколко старейшини, извикани с куриер от скритото в гората селище, се присъединиха към него и заедно се заловиха с тъжната задача да изпратят на оня свят умиращите. Това беше извършено с помощта на наркотичен тютюн — изсушени раздробени парчета от халюциногенна гъба, която мютите наричаха „шапка на съня“. Сложена на езика и погълната, шапката на съня бързо предизвикваше състояние на упойваща еуфория. Когато можеше да се набави, тя се използваше при груби операции за наместване на кости и сериозна хирургия, извършвана от някои лечители. Целта беше не толкова да се облекчи болката от умирането, а да се освободи връзката между духа и земното тяло на воина.