Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
— Първо се съблечи — казах. — Нали не искаш всичко това да полепне по костюма ти. Освен това тя е не само лайномет, но и катапулт за повръщано.
— Олеле! — възкликна той, разкопча ризата и я хвърли върху сакото на пода. — Според теб какво би трябвало да е заглавието за подобно бедствие? „Гол мъж спасява жена от оплескано бебе"?
Позасмях се.
— Какво ще кажеш за „Гол мъж прави това, което иначе жена му върши по цял ден с оплесканото бебе"? — предложих.
— Наистина? — учуди се той. — Често ли се случва? — Вече стоеше само по боксерки. Взе Вайълет. — Уф, че гадост! — възкликна, хващайки я под мишниците.
— Е, шеста степен се случва за първи път — отвърнах, — но пета изобщо не е рядкост.
— Какво говориш?! — възкликна той, докато се носехме към голямата баня. Там имаше и душ, и вана, в която бяхме поставили по-малката пластмасова бебешка ваничка на Вайълет. Ани се присъедини към парадното шествие нагоре по стълбите, лаейки озадачено.
Дарън започна да пълни ваничката на Вайълет, аз се съблякох и влязох под душа, а Ани се сви на кравай върху малката постелка пред умивалника. Обгърната от пара, обясних на Дарън за различните степени при фекалните инциденти. И още докато говорехме, му казах, че искам да се върна на работа, щом майчинството ми изтече. Защото ми е необходимо. Веднъж вече бяхме водили такъв разговор в края на бременността, но тогава отложих окончателното решение, защото според мен имаше множество променливи величини, пък и доста неща още не ми бяха ясни. В замяна на това отлично знаех какво е мнението на Дарън.
— Мисля, че това вече го обсъдихме — каза той.
— Така е — отвърнах, докато трескаво втривах шампоан в оповръщаната си коса. — А сега пак го обсъждаме.
— Но ти се съгласи, че за Вайълет ще е много по-добре да бъде с теб, отколкото с някоя непозната. Никой не би се грижил за нея така.
Подложих гръб под струята на душа.
— Честно казано, мисля, че не си прав — отвърнах. В това е единственият проблем. Сещам се за нещо, което дядо все повтаряше: „Този, който може, го прави". За него в това се съдържаше квинтесенцията на отговорността. Ако може да помогнеш на някого, ако може да сториш добро, ако може да промениш нещо — направи го. И аз мога. Способна съм да направя много повече за света, като работя, отколкото като остана у дома с Вайълет. На 11 септември се зарекох да живея така, че да допринеса с нещо в този свят. Искам да го направя. Имамнеобходимостда го направя.
— Няма ли да ти е хубаво у дома с Вайълет? — попита Дарън, все едно не беше чул и дума от онова, което казах.
Поех си дълбоко въздух.
— Двете с нея имаме страхотни моменти — отвърнах. — Но също така ми харесва да бъда асоцииран продуцент. Харесва ми да правя телевизионни предавания. През последните пет години си скъсах задника, докато достигна тая позиция, и съм добра в работата си. А като майка не ме бива.
— Просто ти трябва още време — каза Дарън, изхвърляйки в коша за боклук блузката и омазания памперс на Вайълет. — Няма как да смяташ работата си за по-важна от дъщеря си.
Прищя ми се да ритна нещо. Или да се разрева. Или и двете. Изплакнах си косата за последно и спрях душа.
— Естествено, че не смятам така — отвърнах, загръщайки се в хавлиения халат. — Но държа и на своето собствено щастие. Ако остана вкъщи, ако с това се изчерпва целият ми живот, ще се почувствам ощетена. А по този начин ще ощетя инея. Теб също.
— Тя май пишка — прекъсна ме той и я пусна в бебешката ваничка.
— Случва се — отвърнах и коленичих, за да поема щафетата.
— Толкова жени биха дали мило и драго за подобен шанс — продължи Дарън. — Не се налага да работиш. Печеля достатъчно и за двамата. Имам хубава работа и не трябва да работиш.
— Не — казах, сапунисвайки косата на Вайълет. — Ти работиш това, защото ти харесва. Харесва ти да правиш пари и хората да те уважават. Харесва ти усещането, когато сключиш голяма сделка.
— Това не е единственото… — понечи да каже Дарън. Прекъснах го.
— Освен това ти харесва да си глава на семейство, знам. Харесва ти, че можеш да се грижиш за нас. Оценявам го, наистина. Но не представяй нещата така, все едно работиш само за да мога аз да не работя. Работиш, защото харесваш усещането, което ти дава работата. С мен имоята работа е същото.
Дарън мълчеше. Като се обърнах към него, той ме гледаше така, сякаш ме тегли на кантар.
— Ти би ли се отказал от всичко това? — попитах. — Ще стоиш ли вкъщи с Вайълет всеки ден, по цял ден, сам? Знам, тя е прекрасна, ние и двамата я обичаме. Но би ли се отказал от всичко останало?
— Не би било финансово оправдано — отговори той. — Не можем да живеем само с твоята заплата.