Диамантите са завинаги

— Всяка сутрин, когато майка ти се буди, й остават шест месеца живот. Така е от десет години, Джими.

Той обаче беше сигурен и тази мисъл разкъсваше сърцето му. Когато идеше в малката й, сумрачна къща, му беше много мъчно, че някой ден, при това много скоро, от нея ще останат единствено вещите й — стари кухненски кърпи, очила на тънки златни верижки и мебели с карирана тапицерия, пропита с вонята на цигари.

— Спах добре — отвърна тя.

— Браво. Сега какво правиш?

— Слушам месата на кардинала по радиото и си правя яйца за закуска.

— Нали знаеш, че ще вали сняг? Не излизай за дълго.

Тя се разсмя. И без това не можеше да шофира. Не ходеше никъде сама. Всяка седмица я водеха на преглед, на църква и до фризьорския салон, където в петък й правеха прическа, макар той да не разбираше защо и за кого.

— Утре сутрин ще мина да те видя. Ще се върна по обяд, за да те заведа на служба. После ще отидем у Том и Линда на вечеря, нали?

— Ще съм готова.

— Този уикенд може да заведем децата до Бостън, за да видят коледните светлини в парка.

— Може — съгласи се тя. — Не помня откога не съм ходила в града.

Майка му беше истински ангел: мила, търпелива жена, която бе дала всичко от себе си, за да отгледа и възпита съвсем сама две буйни момчета. Спомняше си един от малкото пъти когато се беше опитала да ги заведе на почивка. Отидоха на мотел в Хамптън Бийч. Първо брат му намери бездомно куче и го вкара в басейна. След това Джеймс се сби с едно момче на плажа заради игра и остана с насинено око. Майка им беше донесла електрическия си тиган, за да не харчат пари по заведения. Същата вечер се опита да направи спагети в стаята, но когато включи тигана, изгърмя бушон и токът в целия мотел спря. Изхвърлиха ги. Помнеше как тя се смя и плака чак до Масачузетс.

— Откачена работа сме ние, нали? — повтаряше през сълзи и колкото и да беше странно, Джеймс се почувства горд при тези думи.

В детството му радиото непрекъснато работеше — Нат Кинг Коул, Франк Синатра, предаването „Айриш Ауър“, служба всяка сутрин в седем.

— Прави ми компания — повтаряше майка му и той едва сега осъзна колко млада е била. Беше родила брат му на осемнайсет, а Джеймс — на двайсет и две. На двайсет и три бе останала вдовица. Той все още виждаше как красивото й младо лице се мръщи, когато я лъжеше.

— Джими Макийн, признай веднагически. Очевидно е, че ментиш, лицето ти е досущ като на малък разбойник.

Преди работа сядаше на предната веранда и пушеше цигара от цигара, облечена с розов хавлиен халат, косата й бе навита на ролка. Сега беше на петдесет и шест, ала приличаше на седемдесетгодишна. Преди да получи удара, работеше всеки божи ден. Първо беше рецепционистка в кабинета на зъболекар, след това постъпи в стола на гимназията му, което навремето той приемаше като страхотно унижение. Имаше дни, когато се правеше, че не я познава. Сега, като си спомнеше това, изгаряше от срам. Вечер тя сервираше в едно заведение, за да свързват двата края. Въпреки това, след толкова много труд нямаше нищо.