Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
Нещо подобно се беше случило шест седмици преди това: на двайсети септември Дюмурие спечели битката при Валми, а на двайсет и първи беше обявена републиката.
Всяка победа по някакъв начин имаше своето увенчаване и караше Франция да прави още една крачка повече в революцията.
Този път крачката беше ужасна! Приближаваха се до цел, непозната преди това, към която три години бяха вървели слепешката. Както става в природата, започваха, все повече напредвайки, да различават очертанията на нещата, които преди са се виждали само като маса.
Обаче какво се виждаше на хоризонта? Един ешафод! И в подножието на този ешафод — кралят!
В онази изцяло материална епоха — в която низките инстинкти на омразата, на разрушението и отмъщението надделяваха над възвишените идеи на няколко издигнати умове, когато един човек като Дантон, сиреч който поемаше за своя сметка кървавите дни на септември, беше обвинен, че е водач на снизходителните, — беше трудно мисълта да надделее над фактите. И това, което не разбираха хората от Конвента, или това, което разбираха само някои измежду тях, едни ясно, а други инстинктивно, беше, че трябва да се устрои процес срещу монархията, а не срещу краля.
Монархията беше една мрачна абстракция, едно заплашително тайнство, което никой повече не искаше. Един идол, позлатен отвън, като онези белосани гробници, за които говори Христос427, пълни с червеи и гнилоч отвътре. Но кралят беше нещо друго — кралят беше човек. Един човек, малко интересен в дните на своя успех, но когото нещастието беше пречистило, а пленничеството възвеличило — неговата чувствителност се беше развила в нещастието. И дори над кралицата обаянието на злата участ беше такова, че било поради нова интуиция, било поради предишно разкаяние, затворницата от Тампъл беше стигнала, ако не да обича — това бедно разбито сърце би трябвало да е загубило всичката любов, която е съдържало, както счупената ваза изгубва течността, която съдържа капка по капка, — то поне да благоговее, да обожава в религиозния смисъл на думата този крал, този принц, този мъж, чиито материални апетити и просташки инстинкти твърде често бяха карали лицето й да се изчервява.
Един ден кралят влезе при кралицата и я намери заета да мете стаята на болния дофин.
Той се спря на прага, отпусна глава, после каза с въздишка:
— О, госпожо! Какво занимание за една кралица на Франция, а ако във Виена видят с какво се занимавате тук!… Кой би казал, че съединявайки ви с жребия си, ще ви накарам да паднете толкова ниско?
— И вие смятате за нищо — отвърна Мария-Антоанета — славата да бъдеш съпруга на най-добрия и най-преследвания от мъжете?
Ето какво отговори кралицата и то без свидетели, не мислейки, че е чута от един беден камериер, който следваше краля, който събираше тези думи и който ги пазеше като черни перли, за да направи една диадема, вече не за главата на краля, а за главата на осъдения!
Друг ден Луи XVI видя госпожа Елизабет да къса със зъбите си от емайл, по липса на ножица, един конец, с който поправяше една рокля на кралицата.
— Бедна сестро! — каза той. — Какъв контраст с онази малка хубава къща в Монтрьой, където нищо не ви липсваше!
— Ах, братко! — отвърна святата девойка. — Мога ли да съжалявам за нещо, щом споделям вашето нещастие?
И всичко това беше известно, всичко това се разнасяше, всичко това бродираше със златни арабески мрачната легенда за мъченичеството.
Монархията, поразена от смърт, но кралят — останал жив, това беше една велика и могъща мисъл. Толкова велика и така могъща, че влезе само в главите на неколцина мъже, които с мъка — толкова беше непопулярна — се осмелиха да я изложат.
„Един народ има нужда да го спасяват. Но той няма нужда да се отмъщава за него!“, каза Дантон в клуба на корделиерите.
„Разбира се, кралят трябва да бъде съден — каза Грегоар в Конвента, — но той е направил толкова неща, достойни за презрение, че повече няма място за омраза!“
Пейн написа:
Искам да се устрои процес не срещу Луи XVI, а срещу бандата крале. Имаме в своя власт един от тези индивиди. Той ще ни насочи по пътя на общия заговор… Луи XVI е много полезен, за да се покаже на всички необходимостта от революциите.
Така че възвишените умове, като Томас Пейн, и големите сърца, като Дантон и Грегоар, бяха съгласни по този въпрос. Трябваше да бъде устроен процес не срещу краля, а срещу кралете и при нужда в този процес Луи XVI трябваше да бъде призован като свидетел. Франция като република, сиреч като по-голяма, трябваше да процедира от свое име и от името на потиснатите от монархията народи, сиреч на по-малките. Франция тогава щеше да съди не като земен съдия, а като божествен съдник. Тя щеше да се носи във висшите сфери и речта й нямаше да се издига до трона като пръски от кръв и кал — тя щеше да се стовари върху кралете като гръм и мълния.
427
Матея, 23, 27: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери…“ — бел.фр.изд.