Красиви момичета

— Какво искате? — попита Лидия.

— Сложен въпрос. — Нолан държеше ръката си на вратата, за да не могат да му я затворят под носа. Погледна към нощното небе. Над предната веранда нямаше козирка. Пол бе казал, че ще загрози силуета на къщата.

— Дъждът май отмина — констатира агентът.

Клеър и Лидия не отвърнаха.

— Аз лично обичам да вали. — Той влезе. Огледа антрето. — Чудесно време да седнеш и да прочетеш някоя книга. Или да си пуснеш някой филм. Харесвате ли филми?

Клеър преглътна с мъка. Защо питаше за филми? Дали беше говорил с Мейхю? Може би имаше тракери на компютрите? Бе взела лаптопа на Пол, за да използва безжичната мрежа. Ами ако Нолан беше следил активността ѝ?

— Госпожо Скот?

Тя съумя да си поеме малка глътка въздух. Застави се да не го пита на сляпо дали е дошъл, за да я арестува.

— Това там вашият ван ли е?

Лидия застина. Нолан говореше на нея.

Той протегна ръка. Не се наложи да я изпъва много. Стоеше толкова близо, че едва разгъна лакътя си.

— Не ни представиха. Агент Фред Нолан, ФБР.

Тя не пое предложената ѝ ръка.

— Мога да се обадя на пробационния ви инспектор да дойде. — Отново се беше обърнал към Клеър. — Ако оставим настрана, че съзнателното и умишлено лъгане и материалното подвеждане на федерален агент се наказват с пет години затвор, строго погледнато не ви е позволено да не отговаряте на въпросите на вашия инспектор. Това са условията на пробацията ви. Нямате право да запазите мълчание. — Нолан се наведе напред и погледна очите на Клеър. — Нямате право да се дрогирате.

— Казвам се Минди Паркър — намеси се Лидия. — Вана го взех назаем от моя механик. Приятелка съм на Клеър.

Агентът я изгледа настойчиво, защото тя не приличаше на приятелките на Клеър. Дънките ѝ бяха от спандекс, а не от деним. Черната ѝ тениска имаше избеляло петно в долната част, сивата ѝ жилетка беше оръфана, сякаш някакво животно я бе дъвкало. Дори не приличаше на прислужница на някоя от приятелките на Клеър.

— Минди Паркър. — Нолан артистично извади бележник със спирала и химикал. Записа си фалшивото име на Лидия. — Доверявай се, но проверявай. Не го ли беше казал Рейгън?

— Защо сте тук? — попита Лидия. — Почти полунощ е. Съпругът на Клеър току-що почина. Тя иска да бъде оставена на мира.

— Все още носите погребалните дрехи. — Нолан обходи с поглед тялото ѝ. — Не че не изглеждате чудесно в тях.

Клеър се усмихна машинално, така правеше винаги когато получеше комплимент.

— Чудя се, госпожо Скот — рече той, — дали бизнес партньорът на съпруга ви е влязъл в контакт с вас?

Устата ѝ пресъхна.

— Госпожо Скот? Господин Куин обаждал ли ви се е?

Тя се насили да отговори:

— Присъства на погребението.

— Да, видях. Много мило от негова страна, че дойде, предвид обстоятелствата. — Агентът преправи гласа си, който прозвуча като лоша имитация на този на Клеър. — „Предвид какво, агент Нолан?“ Не, моля ви, наричайте ме Фред. Имате ли нещо против да ви наричам Клеър? „Не, нямам нищо против, Фред.“